Archive of Our Own ^beta

Chapter Text

Беше тъмна и мъглива нощ, повечето лампи в ранчото вече не светеха и обитателите му спяха или се приготвяха за сън. Всички, освен двама...
– Най-после! – Акация скочи от леглото и се втурна към любовника си, когато той влезе скришом в стаята ѝ. Носеше само долнище на пижама и тя за пореден път се възхити на изваяното му, силно тяло, преди да го прегърна и да притисне устни във врата му.
– Извинявай. Кристина с часове не искаше да заспи, затова се забавих – Естебан я целуна нетърпеливо и я побутна към леглото. Ръцете му се плъзгаха по сочните ѝ форми, слабо прикрити от сексапилната червена нощничка. Спомняше си всички пъти, в които беше виждал любимата си в това ефирно облекло - още когато тя беше за него само недостижима мечта... Акация знаеше, че тази нощница го възбужда и затова я обличаше често, дори се разхождаше из имението с нея. Беше наясно отлично какво му причинява...
Естебан я събори на леглото и се надвеси над нея, спускайки целувките си по ръба на деколтето ѝ, а Акация задиша тежко и се отпусна назад, прехапала устна. Обичаше Естебан... освен това вече бе преодоляла срама си и чувството за вина, задето спи с мъжа на майка си. Сега изпитваше само възбуда при тази мисъл...
Естебан издърпа надолу презрамките на нощницата и големите гърди на Акация изскочиха пред устата му. Без да се бави, Естебан започна да ги целува и смуче, дразнейки с език твърдите ѝ зърна.
– Естебан... – простена Акация замаяно. – Да, да, моля те...
Внезапно на вратата се почука - или по-скоро се потропа, сякаш някой блъскаше по дървото с юмрук. После се чу и дразнещия глас на Кристина:
– Акация! Отвори!
Кристина се опита да отвори, но за щастие двамата бяха заключили. Естебан се изправи бързо, макар и неохотно.
– Аз ще изляза от тук, а ти се отърви от нея!
Акация кимна. Пастрокът ѝ отвори бързо големия френски прозорец с дървени капаци и се измъкна през него, а тя замаяно стана от леглото и отключи вратата, разсеяно оправяйки нощницата си.
Озова се пред смръщеното лице на майка си, устата ѝ беше стисната толкова силно, че напълно изтриваше и малкото ѝ останала хубост.
– Акация! Защо се забави?!
– Защото спях! – отвърна сърдито Акация.
Кристина влетя в стаята, без да чака покана.
– На лампа?
– Да, така ми харесва повече.
Кристина се оглеждаше трескаво, но въпреки че не намери нищо, каза злобно:
– Естебан е бил тук, нали? Била си с него! Личи си! – тя посочи накриво сложените презрамки и твърдите зърна на дъщеря си, които прозираха през плата. – Признай си, мръсницо!
– Не ми говори така – Акация обърна гръб на майка си и се огледа. Наблизо видя една голяма лампа, която не палеше често.
– Ти ли ще ми кажеш как да ти говоря?! Махай се оттук! Напусни дома ми, малка никаквицо такава! Знаех си, че не трябва да те каня, знаех си, че не заслужаваш да се занимавам с теб...
Кристина не можа да довърши. Акация грабна лампата и я разби в главата на майка си.
– Това е моят дом. И не аз съм тази, която ще ходи някъде.
Кристина кървеше и охкаше, но въпреки това се опита да се повдигне. Акация я удари отново. После пак и пак. Лампата се строши, разхвърчаха се парченца дърво, стъкло и пластмаса. Кристина се отпусна безжизнено на пода и не помръдна повече.
След няколко минути в стаята влетя Естебан. Завари Акация да седи на стол до малката масичка и да гледа неподвижното тяло на майка си със завидно спокойствие, пиейки вино от кристална чаша.
– Акация... какво... какво... си направила?!
– Защо, какво? – Акация стана и се приближи към него.
Естебан провери Кристина за пулс - напразно усилие, както можеше да се види.
– Убила си я!
– Ти ми каза да се отърва от нея! – възкликна Акация.
Естебан се замисли.
– Да, вярно е, че така казах. Нямах предвид точно това... макар че не е лошо като разрешение. Но какво ще правим сега?
Акация сви рамене и отиде да допие виното си.
– Не знам, Естебан, уморена съм. Защо ти не измислиш? В крайна сметка заради теб сме в тази каша...
Той я дръпна към себе си. Устните му бяха разтегнати в частична усмивка.
– На теб ти е било приятно, признай си.
– И така да е... – измърмори Акация. – Трябваше да я чуеш, тя се държа ужасно с мен! И го прави цял живот! Просто не можех повече. А и ти ми каза да се отърва от нея, така че това ми се стори най-логичното решение...
Естебан погледна тялото на съпругата си.
– Май нямаме много възможности. Можем да я обявим за изчезнала, но това вероятно няма да заблуди полицията... Не, ето какво ще направим. Ще инсценираме грабеж. Имаме късмет, че прислугата не е тук тази вечер. Така, ти и майка ти сте седели тук и сте си говорили, когато през прозореца е влязъл маскиран мъж и ви е заплашил. Искал е да ви ограби, но Кристина му се е противопоставила. Той я е убил с лампата, а теб те е ударил така, че си загубила съзнание. Съжалявам, любов моя, но ще е нужно да го направим убедително...
Акация въздъхна. Вече и тя започваше да се чуди дали постъпи правилно, като уби майка си, но не можеше да подтисне въодушевеното чувство на облекчение, което я изпълваше при мисълта, че Кристина Малдонадо вече я няма.
Очевидно съм загубила всичките си морални устои, помисли си с веселост Акация, сещайки се за аферата си със своя пастрок. А сега беше и убила. И дори не ѝ се струваше грешно. В нея имаше мрак, който отдавна беше заплашвал да излезе...
И как би могло да бъде иначе, след като майка ѝ се бе отнесла така лошо с нея? Психолозите са прави, че проблемите на хората почти винаги идват от родителите им...
Акация малко се тревожеше, че планът им няма да успее, но той мина без засечка. Естебан взе ценните неща от стаята ѝ и ги скри, после се обади в полицията - а те повярваха безрезервно на нещастното, невинно младо момиче нападнато и съсипано от смъртта на майка си. Никой не се усъмни нито за миг. От лампата, за щастие, не можеха да се съберат отпечатъци, а това беше единственото слабо място на историята им. Полицаите затърсиха несъществуващия крадец, а Естебан и Акация най-сетне можеха да продължат спокойно аферата си...

Chapter Text

– Акация? Акация, любов моя, моля те, събуди се... Скъпа, събуди се...
Прекрасните ѝ мигли потрепнаха, после тя измъчено отвори изпълнените си с болка очи.
– Естебан...
– Тук съм, любов моя, спокойно.
– Истина ли е, че Маноло е... кажи ми, че само съм сънувала, моля те...
Болеше го да я чува да произнася името на този кретен, който не я заслужаваше. но сега поне щеше да престане. Естебан трябваше да поклати глава.
– Не, Акация. Съжалявам.
– Не... – тя скри лице в шепите си, слаба след припадъка си, после мъчително се повдигна и се сгуши до гърдите му, разтърсвана от хлипове.
Естебан я прегърна силно. Сърцето му се късаше да я вижда как страда, но вече нямаше как да върне времето назад. А и това беше единственият начин да си осигури любовта на жената, която обичаше.
Прокара ръка по косата ѝ, шепнейки ѝ безсмислени думи на утеха, които нямаше как да я утешат сега, и обви ръце около нея. Тръпките на тялото ѝ отслабнаха, но тя продължи да плаче още доста дълго, докато накрая не ѝ останаха повече сълзи.
Естебан чу шум зад себе си и се обърна. Кристина стоеше до вратата и ги наблюдаваше. Не знаеше от колко време е била там, но съдейки по киселото ѝ изражение, достатъчно дълго, за да забрави, че дъщеря ѝ страда за убития си годеник и да мисли само за факта, че именно съпругът ѝ я утешава. Такава беше тя, винаги егоистка, винаги вторачена в себе си, дори когато дъщеря ѝ страдаше. Той се чудеше как изобщо е могъл да я обича.
– Погрижих се да отменя сватбата – информира ги тя.
Думите ѝ, макар и не с намерение да бъдат жестоки, предизвикаха нова вълна от сълзи у Акация. Естебан погледна сърдито жена си. Тъкмо беше успял малко да утеши Акация, а тя съсипа постигнатото!
Кристина беше щастлива да се заеме с утешаването ѝ, за да успокои съвестта си, и Естебан ѝ позволи да го стори. Нямаше как да съди Кристина, че е жестока към Акация - той самият беше, но защото я обичаше прекалено много, за разлика от майка ѝ, която не я обичаше изобщо.
Сега трябваше да намери какво да прави, докато отново станеше „безопасно“ да посети Акация...
Върна се в стаята ѝ вечерта. Някой я беше убедил да свали окървавената рокля и да се изкъпе, но не се бяха справили така успешно с утешаването ѝ, както той, макар че цяла върволица от хора се беше изредила - баба ѝ и дядо ѝ, най-добрата ѝ приятелка, родителите на Мануел... Виждаше се, че въпреки желанието им да ѝ помогнат, тя е проляла още много сълзи.
– Не ти ли се спи? – прошепна Естебан и седна до нея на леглото.
Акация поклати глава.
– Ако заспя, ще виждам... – тя потръпна и импулсивно го прегърна. – Слава богу, че си тук!
Той я целуна по главата.
– Мога да остана в стаята, докато спиш – искаше съвсем ясно да подчертае, че ѝ предлага платоническа подкрепа, но въпреки това тя го погледна стреснато:
– Не бива! Не искам мама да подозира още повече... Точно сега нямам сили да се справя с това.
Естебан я погали нежно по косата и установи, че тя е студена и мокра. Никой не беше сметнал за нужно да се погрижи за това.
– Тогава позволи ми поне да изсуша косата ти.
Акация се съгласи и му показа къде стои сешоарът ѝ. Горката, беше толкова уморена от плач, че заспа, докато сушеше косата ѝ. Естебан внимателно я сложи да легне и я зави. Искаше му се да остане цялата нощ при нея, ала беше невъзможно...
На другия ден беше погребението на годеника ѝ. Естебан се стараеше непрекъснато да е близо до нея, защото тя залитна няколко пъти - вече не толкова разстроена, колкото изтощена от всички изплакани сълзи. Тя всеки път се опираше на него, търсеше подкрепата му също както някога, когато страдаше заради Улисес. По-късно двамата се срещнаха в склада. Не си бяха уговаряли среща, просто бяха отишли по едно и също време, надявайки се другият да е там...
Късмет, съдба? Любов? Със сигурност не и просто случайност.
– Как си? – попита я той, смятайки, че вече е достатъчно силна, за да понесе този въпрос.
– По-добре – промълви Акация. – Ох, Естебан, чувствам се ужасно... виновна – въздъхна след миг.
– Защо, Акация? – той понечи да я прегърне, но тя се дръпна и го погледна виновно.
– Исках да се омъжа за Маноло, за да ме оставиш на мира. Но всъщност идеята беше негова, не моя. И после аз... осъзнах, че не искам да ме оставяш на мира. Търсех си извинения, за да получа вниманието ти, играех си с мисълта какво ще стане, ако се съглася да ти бъда любовница, както ти искаше... – Акация обхвана главата си с ръце и изхлипа: – Когато Маноло беше убит... аз страдам за него и не исках да умира, но се чувствам... чувствам се облекчена, че не трябваше да се омъжа за него! О, ужасна съм!
Естебан за миг остана като гръмнат. Значи Акация е смятала да му стане любовница, след като се омъжи? Беше убил Мануел за нищо! Но всъщност... дори и Акация да му беше казала, че обича и желае само него, Естебан не мислеше, че би понесъл да я вижда с друг и да знае, че официално тя принадлежи на друг... Не, накрая нямаше да се сдържи и щеше да го убие.
А Акация си мислеше, че тя е ужасна?
Придърпа я в скута си и я прегърна. Тя се отпусна в обятията му, все още хлипайки, но скоро престана да плаче. Вдиша дълбоко миризмата му и вдигна глава, за да го погледне. Теменужено сините ѝ очи вече не бяха пълни само с мъка.
– Естебан?
– Да, любов моя?
– Нали няма да ме изоставиш?
Той я целуна нежно и дълбоко, преди да прошепне развълнувано:
– Никога, Акация.

Chapter Text

Акация вървеше бавно из стаята, оглеждайки мимоходом пръснатите наоколо хора, очите ѝ търсеха онзи, който я интересуваше най-много. Всъщност трудно би било да се каже, че някой от другите я интересува изобщо. Откакто Естебан ѝ беше подарил вечността, те бяха за нея само източник на храна и на забавления.
Забеляза върху дивана Улисес и Алехандра. И двамата вече бяха голи и се целуваха, а докато Акация гледаше, Алехандра седна в скута на Улисес и започна да го язди. Акация се засмя. Двамата, разбира се, нямаха и представа защо правят това, то не беше по техен избор - но определено се забавляваха. Е, Алехандра нямаше да се забавлява твърде с малкия пенис на Улисес, но в състоянието, в което беше, тя нямаше възможност да се замисля твърде много на това.
Още в началото на вечерта Естебан беше използвал умствен контрол върху тълпата, която бяха поканили "на празненство". Сутринта никой от тях нямаше да си спомня какво всъщност се е случило. И никой нямаше да забележи странните белези, появили се на вратовете на всеки гост. Те щяха да изчезнат след няколко часа - Акация знаеше това от собствен опит, от времето, когато тя имаше такива белези по шията си и по други части на тялото си. Сега белезите не се задържаха, въпреки че Естебан я хапеше почти толкова често.
Най-после го видя - беше в другия край на стаята и наблюдаваше как майка ѝ прави орален секс с Луиса. Несъмнено Естебан я беше накарал, той имаше такива чудесни идеи - да принуди "господарката на къщата" да задоволява една прислужница! Акация се изкикоти и отиде при него, облягайки се на силните му гърди.
– Забавляваш ли се, господарю мой?
– Сега вече да, любов моя – подсмихна се Естебан и я целуна, после отметна дългата ѝ черна коса, за да открие шията ѝ. Акация трепна леко при убождането, главно от вълнение. Никога не можеше да се насити на чудесното чувство Естебан да пие от кръвта ѝ. А сега, след като и тя беше като него, нямаше риск да я убие.
Загледа се разсеяно в майка си. Кристина не съзнаваше нищо, само изпълняваше заповедите на съпруга си така, както го бе правила винаги, още преди той да вземе Акация за своя любовница. Всъщност Кристина изобщо не го интересуваше, но беше удобно да я използват за прикритие на аферата си, а беше и забавно. Пък и защо да я гонят от къщата? Когато бяха жадни и не им се излизаше, нейната шия беше най-близо и много удобна, макар че кръвта ѝ не беше чак толкова вкусна.
При мисълта за кръв Акация усети, че и тя ожаднява. Когато Естебан я пусна, тя дръпна майка си по-близо и ухапа вените на китката ѝ. Кристина не протестира, както обикновено, но нямаше начин да изпитва удоволствие от това. Естебан се беше погрижил пиенето на кръвта ѝ да не ѝ носи никакви усещания, нито приятни, нито неприятни. Така беше много по-лесно, иначе тя можеше да стане досадна.
Улисес се приближи, приключил с Алехандра. Акация се ухили и заповяда на майка си да се заеме с него. Със сигурност и Улисес, и Кристина щяха да бъдат ужасени, ако можеха да разберат какво се случва. Мисълта очарователна.
– Ти си невероятна – Естебан седна на близкото кресло и я дръпна в скута си. – Имаш талант за вампирските забавления, любов моя...
– Уча се от най-добрия – Акация го целуна и усети вкуса на собствената си кръв по устните му.
Обожаваше Естебан. Не би заменила живота с него за нищо. Може би един ден щяха да отидат в Ада заради нещата, които вършеха... Но беше прекалено забавно, за да се откаже от всичко това.

Chapter Text

Ако не бяха в тази ситуация, тя би била свободна да покаже чувствата си към него.
Ако не бяха в тази идиотска ситуация, Естебан би бил свободен да ги забележи и да я покани на среща. Може би дори Акация би поканила него първа, тя беше независима жена и вярваше в свободата на мнението и избора, така че защо не?
Ако не бяха в тази ситуация, щяха да отидат на вечеря в някой ресторант и да флиртуват, а на връщане щяха да се държат за ръце. Естебан кавалерски би я изпратил до дома ѝ и би я целунал за "лека нощ". Акация би лежала будна с часове след това, усмихната замечтано и щастливо, с пърхащо сърце, преливаща от нетърпение да види Естебан отново, замаяна от любов.
После щяха да отидат на втора среща, и на трета, и на шеста, и на осма, и... преди да изминат и няколко месеца, сигурно щяха да живеят заедно. Биха могли да спят в една стая, всъщност в едно легло, без да се тревожат за нищо, и не биха се избягвали изплашени, а биха се прегърнали силно, биха се целували страстно, без да се опитват да подтискат пламтящото в телата им желание; биха се любили, докато тъмното небе навън започне да става златисто, и никой нямаше да види нищо погрешно в това...
Ако не бяха в тази ситуация, Естебан вероятно не след дълго щеше да ѝ предложи брак. Може би още преди да са изминали и три месеца от първата им среща, може би още преди дори да са заживели заедно. Тогава нищо нямаше да го спира, нямаше да има никаква причина да отрича любовта си към нея. А Акация щеше да приеме, на връха на щастието, да се хвърли на врата му и през сълзи да прошепне колко го обича.
После щяха да се оженят, да създадат семейство, да се карат и да се сдобряват, да остареят заедно и да бъдат щастливи завинаги.
Ако бяха нормални хора.
Ако не бяха пастрок и заварена дъщеря, които се обичат тайно и гузно, защото не искат да наранят жената, която преди беше желана част от животите им, а сега се бе превърнала в пречка за щастието им...
Но те не бяха нормални хора.

Chapter Text

– Акация! Какво правиш тук? – попита изненадано Естебан. Тя трябваше да бъде с приятеля си на празника, специално беше предупредила вечерта да не се тревожат, ако закъснее - а сега се появяваше още преди шест, и никак не изглеждаше щастлива.
А иначе бе толкова красива! Късата червена рокля, която бе избрала, подчертаваше всяка една от изкусителните ѝ извивки, а червеното червило допълваше прекрасно тоалета и правеше устните ѝ още по-прелестно красиви...
Но очите ѝ бяха тъжни, със стаени сълзи, и Естебан можеше само да мисли кой и как беше отговорен за това, че неговата Акация плаче. Щеше да се погрижи виновника да бъде наказан, щеше да го пребие! Ако подозрението му беше вярно...
– Улисес – прошепна Акация. – Тъкмо бяхме пристигнали в бара и се появи онази противна Нурия! Той отиде да танцува с нея, без дори да ме погледне, и напълно забрави за мен... – ръцете ѝ трепереха, докато оставяше чантичката си на дивана. Седна с вид, сякаш щеше да припадне. – Издържах две песни и си тръгнах. Но това не е всичко. Трябваше да чакам такси пред бара. Минаха още над десет минути. Улисес изобщо не ме потърси! Дори не ми се обади. Дори не... – тя млъкна, загледана нещастно пред себе си. Приличаше на блъсната от кола сърничка, неразбираща какво се случва около нея и неспособна да дойде на себе си.
– Акация... – Естебан метна розата, която държеше, без да обръща внимание къде падна, седна до Акация и я прегърна през раменете, опирайки глава в нейната. – Акация, скъпа... толкова съжалявам, мила моя! Този кретен не заслужава да страдаш заради него! По-добре е, че си се отървала от такъв двуличен тип навреме!
– Ти все казваше, че той е кретен – промълви Акация. Облегна се уморено на него. – И се оказа прав! През цялото време ме предупреждаваше, а аз не исках да повярвам... Не те послушах и сега мога само да съжалявам...
– Акация...
Той я целуна по косата, отчаяно търсейки начин да я утеши, да я развесели. Не можеше да не признае, че една част от него все пак е доволна, задето Улисес беше вън от картинката, но нямаше как да се радва, докато Акация страдаше. Би предпочел да не го приема толкова тежко. Ах, само да му паднеше този проклет кретен!
– Искаш ли да отида да... поговоря с него? Ще му изясня, че не може да постъпва така с теб.
Акация вдигна глава, усмихната съвсем леко.
– Ще го биеш ли?
Естебан знаеше, че по принцип побоищата не се одобряват, и все пак не я излъга. Щеше да направи всичко, всичко за нея, а и Акация не изглеждаше особено недоволна от идеята. Затова той призна, без да мисли:
– Да.
Акация се позасмя на този отговор, който неизвестно защо я развесели, но поклати глава.
– Не, не си заслужава.
– Как да не си заслужава?! След това, което ти причини...
– Нямах предвид, че Улисес не го заслужава, а че няма смисъл ти да рискуваш да се забъркаш в неприятности заради него. Може да подаде жалба, да те арестуват, може да пострадаш...
Естебан беше сигурен, че хилавият ѝ Улисес не би могъл да му нанесе сериозна вреда, както и че не би посмял да се оплаче в полицията след един хубав бой, но Акация се тревожеше за него и това го зарадва много.
– Нали няма да правиш нищо неразумно? Моля те, обещай ми!
– Добре, щом държиш. Но ако размислиш...
Акация се усмихна и се сгуши в него, но усмивката ѝ скоро избледня. Естебан я прегърна, като полагаше голямо старание да държи ръцете си на подходящите места - те твърде често поемаха в непозволени посоки, например към големите ѝ гърди, така стегнати, така ясно очертани от тясната рокля, а дълбокото деколте беше толкова изкушаващо, че спираше дъха му. Освен това роклята беше толкова къса, че не покриваше бедрата ѝ даже до средата. И явно не беше разтегателна, защото се бе вдигнала дори още по-нависоко от сядането. Естебан преглътна с усилие. Само два-три сантиметра го деляха от това да види бикините ѝ...
Телефонът му звънна. Акация неловко и неохотно се дръпна, позволявайки му да вземе машинката и да вдигне.
– Ало?
– Скъпи, аз съм – беше Кристина, за която той напълно бе забравил, както често му се случваше напоследък. – Виж, много съжалявам, но докато бях в града, срещнах една стара приятелка - съпругът ѝ току-що я е напуснал и наистина има нужда от подкрепа, затова си мислех да остана при нея... Нали не се сърдиш?
– Не, разбира се – отговори Естебан, после се сети, че беше денят на влюбените и щяха да го празнуват заедно. Но той не държеше на това. Напоследък любовта му към Кристина се беше изпарила и той бе успял да я види такава, каквато наистина беше - една егоистка, лоша майка, опака жена, готова да крещи до мрак, ако не стане нейното. Несъмнено и сега имаше някакви други мотиви, за да остане, а не искрена загриженост. Дали нямаше любовник? Но мисълта въобще не го разтревожи. Така всичко би било много по-лесно, ако тя намереше друг и изоставеше него, той би могъл открито да ухажва Акация! – Всичко е наред, скъпа. Напълно разбирам. Ще празнуваме друг път.
– Благодаря ти. Ще ти се обадя утре – Кристина затвори, без дори да попита за Акация или да каже нещо, което той да ѝ предаде. Лоша майка.
– Какво става? – попита Акация. – Защо ще празнувате друг път? Мама добре ли е?
– Да, да. Ще остане при някаква приятелка в града.
– Съжалявам – тя сложи ръка на рамото му. – Не бива да те изоставя така.
– Няма проблем – Естебан ѝ се усмихна. – Е, така и така направих вечеря, да не я оставяме да отива напразно. Гладна ли си?
– Не много...
– Акация, трябва да ядеш. Недей да гладуваш заради този кретен.
Тя кимна и се усмихна.
– Знаеш ли, преди ме дразнеше да го наричаш така, но сега ми харесва. Можеш да продължаваш.
Естебан се разсмя и стана от дивана, предлагайки ѝ ръката си.
– С удоволствие.
Помогна ѝ да стане и отиде да вземе вечерята, после сервира, докато Акация стоеше несигурно до масата, покрита с рози и свещи.
– Много... много красиво си украсил. Постарал си се.
– Навик – отвърна Естебан честно. Беше свикнал да прави такива неща за Кристина по времето, когато си мислеше, че я обича. Но от доста време - още преди Акация да дойде - ги вършеше само по навик, без да влага никакво искрено чувство в тях. – Хайде, седни.
Акация се поколеба, но накрая седна на един от столовете и побърза да отпие от виното, което Естебан сипа. Явно наистина беше много разстроена - обикновено почти не пиеше. Той веднага я окуражи да хапне, защото се страхуваше тя да не се напие, и за щастие скоро Акация го послуша, още повече че храната миришеше превъзходно.
– Много е вкусно! – похвали го Акация. – Не знаех, че можеш да готвиш така добре!
– Обичам да готвя. Ти обичаш ли?
– Ами... не съм опитвала... много – обясни Акация между хапките. – Всъщност, знаеш, на мен обикновено ми готвят, така че не съм правила нещо по-сложно от сандвич... А, да, и понякога палачинки! Стават доста добре.
Естебан се усмихна. Радваше се да я види в по-добро настроение.
– Щом палачинките ти се получават, значи и всичко останало ще ти се получи.
– Може да ме научиш да готвя. Ще бъде забавно!
– Да – за момент той се запита дали Кристина щеше да одобри. Не че го интересуваше. Но се обзалагаше, че на нея няма да ѝ хареса. Тя уж искаше той и дъщеря ѝ да се разбират, а когато това се случи, взе да ревнува и недоволства. Несъмнено и сега щеше да започне да се тръшка. Надяваше се, че това няма да провали цялата идея и преди всичко - да натъжи Акация.
Когато видя десерта, тя дори се засмя.
– Естебан! Торта във формата на сърце? Колко е сладко! Не подозирах, че си такъв романтик!
– Нима? – попита той. Беше му забавно, че тя не го е осъзнала предвид нещата, които правеше за нея - много повече, отколкото бе правил за Кристина. Но сигурно Акация смяташе за нещо нормално втори баща да се грижи така за дъщеря си... Това го накара да се намръщи. Не искаше тя да го възприема като пастрок. Искаше да го види като мъж...
– И е толкова хубаво! – Акация облиза сметаната по устните си, карайки Естебан да си поеме рязко въздух. Тя го погледна въпросително. – Добре ли си?
– Да, да, да – каза бързо той. От храната червилото по устните ѝ почти се бе изтрило, но така само изглеждаха още по-сладки... Какво ли би било да ги усети със своите, този път наистина?... Бе си фантазирал за това милион пъти...
Акация взе една от розите върху масата и погали цветчето със замислен поглед.
– Знаеш ли, майка ми е истинска късметлийка с мъж като теб. Понякога направо ѝ завиждам... – внезапно очите ѝ рязко срещнаха неговите. – Естебан?
– Да?
– Имаш ли против да те попитам нещо?
– Не, разбира се – отговори веднага той.
Акация обаче мълча няколко секунди, сякаш се бореше със себе си, после неочаквано попита:
– Сигурен ли си, че си щастлив с майка ми?
Как тя беше разбрала? Но ако имаше някой, способен да усети разликата, това беше именно Акация - защото с нея той не се преструваше, а наистина беше щастлив и влюбен...
– Защото... понякога ми се струва, че ти... че аз... че някак си ние... – Акация се разколеба и бузите ѝ пламнаха от срам; тя се изправи непохватно, бързайки да приключи разговора. – Извинявай, не биваше да те питам, говоря глупости, не ми обръщай внимание...
Щеше да си тръгне, но Естебан ѝ препречи пътя и хвана ръцете ѝ в своите.
– Не, Акация. Не говориш глупости и имаш пълното право да знаеш – тя го погледна плахо. Господи, колко е красива, помисли си Естебан, по-красива от всичко друго на земята и на небето. – Отговорът е не, не съм щастлив с Кристина. Мислех си, че я обичам, но бях заблуден от външността ѝ, не проумях каква е в действителност. А сега... сега вече разбирам какво е любовта... – той съвсем нежно я погали по бузата, сякаш тя беше от най-крехък порцелан. – Обичам те, Акация. Луд съм по теб.
– Естебан!... – прошепна тя трескаво, но когато той се наведе да я целуне, не го спря, а се надигна към него и срещна устните му със своите.
Да я целува беше неописуемо блаженство. Фантазиите му не можеха да се сравняват с реалността, с божествения вкус на устата ѝ, със свенливия плам, с който го целуваше тя, нито с чувството да я усети как напълно се предава на страстта помежду им и радостта да бъдат едно помита всякакви скрупули и притеснения.
След няколко минути Естебан я грабна на ръце и я понесе към спалнята ѝ, а Акация обгърна врата му с ръце, без да откъсва поглед от неговия. През ума му мина мисълта, че може би има нещо в този ден на влюбените - може би наистина имаше магическа сила, след като събра тях двамата...

Chapter Text

Акация несигурно погледна големия лилаво-розов вибратор в ръката си. Беше отделила много време и проучвания, за да го избере и намери, и още повече усилия, за да стане всичко дискретно. Специално беше проверила кога майка ѝ и вторият ѝ баща ще бъдат извън ранчото за цял ден, за да може да го изпробва за първи път. Бе заключила вратата, затворила прозорците и сложила капаците, за да бъде напълно спокойна, че никой няма да я види.
А сега, след всичко това, просто вече не беше сигурна, че иска да започне.
Просто... не че не искаше да изпита отново удоволствие като по времето, когато спеше с Улисес. Но сега се запита дали съвсем кратките и бегли оргазми си бяха стрували всички тези усилия, а освен това пластмасовият вибратор ѝ изглеждаше толкова странен и почти плашещ, като извънземно от друга планета. Не си представяше как ще изпита нещо приятно, ако вкара този предмет в себе си.
Може би просто трябваше да започне? Според инструкциите вибраторът имаше няколко различни функции и нищо чудно една от тях да служеше точно за възбуждане. Макар че...
Акация въздъхна сърцераздирателно. Това беше просто една пръчка от пластмаса. Не можеше да се сравнява с един хубав, висок, загорял от слънцето мъж с нежна усмивка и посребряваща коса...
Лицето ѝ застина в шокирано изражение, когато Акация осъзна за кого си мисли. Не за Улисес, нито дори за Маноло, а за Естебан! Естебан - вторият ѝ баща, съпругът на майка ѝ!!!
Вярно, че между тях понякога се случваха някои неща, които... не бяха съвсем... така де, всичко беше напълно невинно, разбира се, но веднъж случайно се бяха целунали, съвсем бързо и внезапно, а друг път... понякога ѝ се струваше, че Естебан иска да я целуне, но... сигурно си въобразяваше, със сигурност си въобразяваше! Той я обичаше като дъщеря, това беше всичко... вярно, преспиването им в една и съща стая беше малко неловко, но това беше просто защото не бяха чак толкова близки и тепърва свикваха един с друг...
Страховете ѝ, че започва да гледа на Естебан като на мъж, май се потвърждаваха. Акация погледна тъжно вибратора. Май нямаше смисъл дори да се опитва да го използва...
Внезапно на вратата се почука - и за неин ужас Естебан влезе в стаята!
Нали беше заключила? Сигурно от напрежение не беше превъртяла ключа правилно! Ужас!
Акация се опита да скрие вибратора, но се спъна в килима и падна на леглото, а новата ѝ покупка се търколи до нея, съвсем пред очите на пастрока ѝ.
– Хм – измърмори Естебан и се приближи, очите му буквално пламтяха. Взе вибратора в ръка и прокара палец по него. – Какво правиш с това нещо?
Акация преглътна. Възбудата, която досега бе отказвала да се появи, внезапно я завладя така силно, че тя трябваше да притисне бедра едно към друго. Въпреки това опита да се оправдае:
– Аз... аз... нищо... това не е мое... на-намерих го...
Естебан се усмихна.
– Така ли? И къде точно го намери? – той се наведе над нея, разтвори краката ѝ и потърка края на вибратора във влажните ѝ бикини. – Може би... тук?
– Естебан! – възмути се Акация, но усещането беше така приятно, че тя простена и се надигна към него. – О, моля те...
– Явно онзи кретен ти липсва, нали? – попита Естебан, без да спира да прокарва вибратора по путето ѝ през бикините. – Съмнявам се да е бил толкова добър в леглото. И тази машинка едва ли ще ти е достатъчна. На теб ти трябва мъж, Акация... истински мъж.
Това толкова точно отговаряше на собствените ѝ мисли, че тя съвсем забрави колко е грешно да прави такива неща с пастрока си. Хвана Естебан за ризата и го целуна жадно, а той ѝ отвърна с такава страст, каквато Улисес никога не беше проявявал.
– Акация... Акация...
Естебан мълвеше името ѝ като омаян. За секунди се отърва от дрехите си и легна при нея. Акация нетърпеливо издърпа бикините си и ги метна на пода, а Естебан отмести рокличката ѝ надолу и тя остана само около корема ѝ, смачкана като коланче.
Пастрокът ѝ сграбчи гърдите ѝ в шепи и прокара език по зърната ѝ. Акация се изви и ѝ се стори, че ще свърши всеки миг.
– Естебан! Чукай ме, моля те!
– С удоволствие, любима – той легна между краката ѝ и започна бавно да прониква в нея. Акация осъзна, че е по-голям от вибратора, а специално си беше избрала голям, защото Улисес далеч не беше такъв. Мисълта я възбуди още повече, но тя внезапно си спомни за майка си и панически се опита да спре Естебан.
– Не, Естебан, чакай, не бива! Ти си женен за майка ми... на практика си мой втори баща...
Но Естебан не спря, а тя можеше само да гледа като омагьосана как телата им се сливат.
– Не мисли за Кристина – пошушна Естебан успокояващо. – Сега сме важни само ти и аз... и онова, което от месеци искаме да направим. Нямаш представа колко те желая, Акация... по дяволите, толкова си тясна и гореща...
Той изстена и започна да я чука със силни, бързи тласъци. Акация беше напълно изумена от удоволствието, което ѝ носеше с всяко движение - с кретена, както го наричаше Естебан, изобщо не беше така! Тя изпъшка безсрамно и обви ръце около врата на Естебан, а той я целуна властно.
– Всъщност защо си тук? – попита Акация, сещайки се, че трябваше да отсъства цял ден. – Нали с майка ми щяхте да ходите на някакво изложение?
– Беше адски скучно – отвърна Естебан и се тласна още по-дълбоко в нея, карайки я да изкрещи. – Оставих майка ти при първа възможност с извинението, че трябвало да подпиша някакъв договор, за който съм забравил... и ето ме тук тъкмо навреме, за да се погрижа за малката ми, сладка разгонена Акация... чието путе е толкова по-съвършено от това на майка ѝ...
– ЕСТЕБАН! – на Акация никога не ѝ бяха говорили мръсотии и това я накара мигновено да свърши. Видя звезди, направо се пренесе на друга планета, и то за цял век, както ѝ се стори. Не можеше да се сравнява с онова, което беше усещала преди, то дори не заслужаваше да се нарича оргазъм. Това, това беше истинското удоволствие! Само за това си струваше да живее човек!
Когато се върна на Земята, Естебан още беше върху нея и продължаваше да я чука като диво животно, а след като отново ѝ каза колко по-хубаво е да чука нея, отколкото Кристина, вторият ѝ оргазъм не закъсня. Скоро вече не можеше да ги брои. Естебан непрекъснато намираше нови начини да я докосне или нови мръсни приказки, с които да я доведе до върха. Акация направо изпадна в транс, тялото ѝ бе неспособно да асимилира всичкото това удоволствие, да не говорим за ума ѝ.
След известно време не знаеше дали може да понесе повече и въпреки съжаляваше, когато настъпи краят на това невероятно преживяване. Естебан ѝ прошепна, че ще свърши в нея и го направи, изпълвайки я с невероятно много сперма. Това я стресна - ами ако забременее?! Но после се успокои, че тези неща не ставаха толкова лесно, а и да станеше... какво пък толкова? Те с Естебан не бяха кръвни роднини... и тя се усмихна блажено.
– Може да изхвърлиш вибратора – измърмори на пастрока си, докато той ставаше от леглото и се обличаше - Кристина скоро щеше да се върне.
Но Естебан поклати глава с хитра усмивка.
– Той още може да ни бъде полезен. Утре, когато останем сами, ще ти покажа как...
Акация потръпна от нетърпение.
– Ти наистина си най-страхотният мъж на Земята, Естебан.

Chapter Text

Не ѝ беше добре.
Акация си помисли, че е от храната, но майка ѝ и Естебан ядоха от същото, а си бяха добре... Седяха от двете ѝ страни и ѝ говореха весело нещо, но тя не можеше да ги чуе от бученето в ушите си.
Дали не беше пила прекалено много вино? Не, пи съвсем малко... но може би на него нещо не му е било наред? Всъщност не ѝ се гадеше, а просто се чувстваше замаяна и не можеше да мисли ясно, а тялото ѝ беше някак тежко...
Въпреки това тя се изправи и се помъчи да си иде в стаята, но Естебан бързо я последва и я хвана през кръста.
– Акация... чакай, миличка... не може да ни оставиш точно сега. След час ще дойде Новата година...
– Съжалявам, но нещо се чувствам странно – промълви Акация. – Мисля, че трябва да си легна...
– Сега ще те заведа да си легнеш – обеща пастрокът ѝ, взе я на ръце и я понесе нанякъде. Акация му беше много благодарна, но нещо я притесняваше. Накрая разбра - той не отиваше в стаята ѝ! Носеше я в хола, където я положи на голямото канапе, разпънато по средата на стаята. Светеха свещи, нищо друго не осветяваше.
– Естебан, какво правиш...
Опита се да стане, но тялото ѝ беше прекалено тежко. Усети Естебан да съблича роклята ѝ и очите ѝ се отвориха широко. После Акация изстена, защото усети ръцете му върху гърдите си и това много ѝ хареса. Трябваше да си признае, че от известно време си мислеше какво ли би било, ако можеше да спи с Естебан... но не можеше! Имаше някаква причина... Майка ѝ! Акация с облекчение си спомни.
– Естебан, не! Спри! Мама...
– Всичко е наред, дъще – Кристина седеше до главата ѝ, осъзна Акация. Майка ѝ я погали по косата с усмивка. – Знам, че е малко страшно, но такава е традицията.
– Каква традиция? – попита Акация, макар че не слушаше внимателно. Вниманието ѝ беше приковано от Естебан, който сваляше бельото ѝ.
– Семейната традиция – Кристина сви рамене. – В рода на баща ти, а и в моя, от много поколения е традиция бащата да отнеме девствеността на дъщеря си, за да я подготви за брака ѝ. За съжаление твоят баща почина, но Естебан се съгласи да го направи вместо него - не е ли много мил? – тя се усмихна на Естебан, който обаче не я гледаше, гледаше голото тяло на Акация, за което от толкова отдавна си мечтаеше. – Избрахме да бъде тази нощ, като твой специален подарък.
– Какво? Не... мамо, това е... лудост... ах, ах! – докато Акация се опитваше да вразуми майка си, Естебан разтвори краката ѝ и започна да я гали с пръсти. Тя напълно забрави какво искаше да каже и застена от удоволствие.
Естебан се подсмихна и се надвеси над нея.
– Не се тревожи, Акация. Всичко е наред. Ще ти хареса, ще ти бъде много, много хубаво, обещавам...
Акация му вярваше, особено при начина, по който я докосваше, вече ѝ беше много хубаво. Но когато Кристина отново я погали, се стресна и опита да се дръпне.
– Това е... нередно...
– Напротив. Много е разумно, като се замислиш. Акация... – Естебан се взря умолително в очите ѝ. – Позволи ми да изпълня дълга си на твой втори баща... позволи ми да се погрижа за теб...
Акация така се обърка, че кимна и всичко това ѝ се видя съвсем редно. Щом беше нещо, което Естебан искаше, щом би могла да му угоди така...
Той дълго я гали, а устните му си играеха с гърдите ѝ, донасяйки ѝ оргазъм след оргазъм. Акация все повече желаеше Естебан да отнеме девствеността ѝ и извика доволно, когато той най-после започна да прониква в нея.
Заболя я, но Естебан не спря, а тя нямаше сили да го умолява. Само лежеше там, напълно неподвижна и съсипана, и се молеше всичко да свърши по-бързо... докато... докато не започна да става все по-приятно и вече цялото ѝ тяло се извиваше под неговото.
– ДА! ЕСТЕБАН... ТАТКО!
Нямаше представа колко дълго я държа онова, което ѝ бяха дали, но по някое време на нощта се събуди ужасена до Естебан, гола и цялата в белези от часове неморални забавления. Направо не можеше да повярва какво се беше случило. Мислеше дори, че е сънувала, но не - майка ѝ спеше на едно кресло, по-далеч, да не им се пречка, а наблизо имаше и видеокамера, която тя не беше видяла снощи. Несъмнено всичко беше записано.
Не можеше да повярва... това не можеше да е истина!
Но когато Естебан се събуди и сънено я взе в обятията си, и започна да я дарява с още великолепни усещания като снощи, Акация много бързо се предаде и забрави за правилно и грешно.

Chapter Text

– Мамо, може ли да вляза? Искам само да ти покажа какво си купих от...
Акация спря несигурно, попивайки гледката пред себе си. Майка ѝ я нямаше в хотелската стая, само Естебан беше там, седнал на ръба на леглото и подпрял глава с ръце. Изглеждаше нещастен, объркан.
– Естебан? – попита тихо тя. Сигурно я беше забелязал, но нищо не казваше. – Какво има, какво става?
Той само я погледна - определено беше нещастен - но пак не каза нищо, като че ли не намираше думи да ѝ отговори.
Акация наистина се разтревожи. Пусна на земята новите си обувки и се приближи до него, питайки с остър от напрежение глас:
– Какво е станало? Зле ли ти е? Майка ми добре ли е?
Естебан се изсмя глухо и мрачно.
– Сигурен съм, че е много добре...
– Какво... какво означава това? Естебан, нищо не разбирам.
Той измъчено прокара ръка по лицето си.
– Знам, миличка. Но не знам как да ти го кажа... Майка ти ни изостави.
– Какво?! – ахна Акация. Какво говореше той? Нямаше никаква логика в думите му.
Естебан ѝ подаде някакъв лист хартия.
– Ето, виж сама.
Акация го погледна объркано, после погледна листа, върху който бяха написани няколко изречения с познатия почерк на майка ѝ. Тя зачете и не можа да повярва.
– Избягала е... с някакъв плажен фотограф?!
– 20 години по-млад от нея – довърши Естебан иронично, очите му гледаха празно, сякаш той още не можеше да проумее удара, който съдбата му е нанесла.
– Но... но тя не може да го направи! – Акация ядосано смачка бележката, преди да ѝ хрумне, че може би Естебан иска да я запази. Но тя не искаше. Не можеше да повярва, че Кристина им е причинила това! Защото тя не изоставяше само Естебан, а и дъщеря си. Как така нямало да се връща в ранчото?!
– Вече го е направила. Събрала си е багажа, взела е всички пари, които бяхме донесли с нас, оставила е само колкото да имаме да се приберем. Предполагам, че докато стигнем в ранчото, ще е пратила някой да ѝ събере останалите неща и да ѝ занесе още пари. Няма да се учудя, ако новият ѝ приятел ни разори...
– А аз няма да се учудя, ако я изостави, когато му омръзне или вече не може да източва пари от нея – измърмори вбесено Акация.
Естебан се усмихна бегло.
– Навремето мислеше същото и за мен.
– Не е съвсем така. Аз... – тя се спря тъкмо навреме, преди да каже нещо глупаво. – Страхувах се от това, да, и исках да я предпазя, но ето, че не успях. Не мога да повярвам, че е зарязала прекрасен мъж като теб, за да тръгне с някакъв си фотограф!
– Явно така и не се примири, че не успя да запали мен по това – Естебан гледаше невиждащо към прозореца, гледката на синьото небе и златистия плаж не донасяше никаква радост в очите му. – Вече не съм и толкова млад... Нито толкова спонтанен и интересен.
– Не говори глупости! – Акация коленичи пред него, за да срещне погледа му. – Естебан, ти си невероятен! Няма по-мил, добър, умен и хубав мъж от теб на планетата и ако майка ми не може да го види, тя е просто една глупачка!
Изражението на Естебан вече не беше така нещастно. Виждаше се, че думите ѝ са му направили дълбоко впечатление.
– Наистина ли мислиш така?
Акация се смути вътрешно, осъзнавайки, че е говорила прекалено разпалено, но кимна твърдо. Вдигна ръка и го погали по бузата, пръстите ѝ леко трепереха от вълнението да го докосва.
– Да, и е вярно. Ти си страхотен. Заслужаваш нещо по-добро от майка ми, щом тя е способна да те изостави така.
Той въздъхна.
– Тя изостави и теб. Не мога да повярвам, че го направи...
– А аз мога – Акация вдигна рамене. – Нали направи същото, когато се омъжи за теб. И никога не ме е обичала толкова. Върнах се в ранчото, за да ѝ дам шанс да поправи грешката си, но вместо това тя реши да я повтори... А аз открих, че съм била несправедлива спрямо теб. Иронично, нали? Върнах се заради нея, а тя ме остави... с теб.
Стресна се, когато осъзна как може да е прозвучало това, но забрави всичко на мига, защото Естебан сведе лице към нейното.
– Ти си съвършена, Акация. Не мога да повярвам, че Кристина не го осъзнава. Не е истина, че постъпва така с теб!
– Аз... аз... аз съм добре, Естебан. Моля те, само ти не бъди нещастен – промълви Акация, едва съвземайки се.
Сега той погали нейното лице и тя се разтопи от нежната ласка.
– Акация... – гласът му беше мек и дълбок, изпълнен с любов. – Няма как да бъда нещастен, щом ти си с мен.
– Какво... какво искаш да кажеш? – прошепна тя.
– Тежи ми, че майка ти постъпи така с мен и особено с теб, но не съм толкова нещастен, колкото би трябвало. Защото отдавна съм влюбен в теб... сега вече мога да си го призная, без да се чувствам виновен пред майка ти - тя ме предаде, не аз нея. Отдавна има нещо между нас, признай, че и ти го усещаш...
Акация сведе поглед за секунда, засрамена, че и тя изпитва такива нередни неща, но после притеснението изчезна, заменено от щастието, че вече могат да го признаят.
– Вярно е... Аз... аз се страхувах... но сега вече няма от какво да се страхуваме – добави тя смело, повдигна се нагоре и целуна Естебан по устните.

Chapter Text

– Естебан... Естебан, не мога да те гледам така! Не понасям да гледам как страдаш!
Естебан вдигна очи към мен - очи, изпълнени с болка, с празнота... това не беше моят Естебан, сякаш беше призрак на мъжа, когото обичах!
– И какво можеш да направиш, за да спра да страдам? – попита той риторично и с мъка. – Какво, Акация, какво...
Сърцето ме болеше толкова силно, че просто не можех да търпя повече. Не, трябваше да спра болката на Естебан - или поне да я намаля, дори и малко - иначе аз самата щях да умра, страдаща заради неговото страдание.
– А може би има нещо – прошепнах и сложих ръка на тила му, приближавайки лицето му към моето, за да притисна устни в неговите.
Естебан трепна шокирано, а когато се дръпнах, лицето му изразяваше шока, който бях усетила - и това ме изпълни с радост, защото той се концентрираше върху нещо друго, не само върху болката.
– Какво правиш? – попита, сякаш не можеше да повярва, че правя това, което си мисли, че правя.
Погалих го по лицето.
– Позволи ми да ти помогна. Да те утеша... Обичам те, Естебан. Искам да си щастлив. И съм готова да направя всичко... абсолютно всичко... ще сторя каквото поискаш.
Той ме гледаше с изненада, но постепенно желанието изместваше всичко друго, макар мъката му да не изчезна напълно - и не бях и очаквала да стане толкова бързо, но един ден...
– Акация...
Целунах го отново, този път по-дълго и по-страстно, шепнейки:
– Сам каза, че молитвите и обещанията ти са били пренебрегнати... не е нужно да ги спазваш, можеш да накажеш онези, които са ги чули и въпреки това не ти помогнаха...
– О, мамка му – изпъшка Естебан, сграбчи ме за раменете и ме издърпа откъм своята скамейка, слагайки ме да седна на облегалката. Отмести роклята ми нагоре, после рязко издърпа бикините ми и ги хвърли на пода, точно пред статуята на Исус. Когато разтвори краката ми и главата му се зарови между тях, изстенах така силно, че се уплаших от самата себе си. Някой друг също можеше да дойде, можеше да ни види какво правим тук, в Божия храм...
Но това не ме интересуваше. Изобщо не се срамувах вече и от чувствата си към Естебан, бях решила да им се отдам. Хванах се за дървената скамейка с пръсти, за да не падна от удоволствието, което Естебан ми доставяше. Беше толкова хубаво... дори когато правих секс с Улисес, не ми беше толкова хубаво, а той никога не ме беше лизал. Естебан ме караше да викам и стена така, сякаш нищо друго нямаше значение, освен страстта ни.
За нас в момента беше точно така...
– О, Господи, Господи! – простенах, после осъзнах колко е иронично, но не можех да изпитам вина. Господ не беше спасил братчето ми. Изобщо не ме интересуваше вече кое е правилно и грешно според него.
Можех да свърша, но внезапно Естебан спря и ме погледна с тъмни, вълчи очи, после ме обърна така, че да коленича върху скамейката. Не протестирах, само се хванах за облегалката, простенвайки от усещането, когато твърдите ми зърна се притиснаха в нея.
Естебан проникна бавно в мен, докато не ме изпълни докрай. Дотук стигаше самоконтролът му - в следващия миг започна да се тласка грубо и силно, завладян от гняв към света и необуздано желание към мен. Едновременно болеше и ми харесваше. Отначало не можех да разбера, после осъзнах, че ме възбужда колко е див и властен и колко силно ме иска. Бях щастлива да знам, че събуждам такива първични чувства в него. Майка ми със сигурност не можеше, помислих си и изстенах по-силно.
Естебан сграбчи гърдите ми през роклята, после я отмести рязко надолу и скъса сутиена ми.
– О, да! – извиках, когато той започна да мачка голите ми гърди така, сякаш бяха създадени за негова играчка.
Естебан ме хвана за косата и дръпна главата ми назад.
– Акация... ти си курва – думите му бяха брутални, груби като действията.
– Да! – простенах аз, ужасно възбудена.
– Малка, мръсна курва, която иска само пастрокът ѝ да я чука...
– Да! Да, да! Естебан, не спирай! Искам да свърша, моля те, позволи ми да свърша!
– Курва...
Той пусна косата ми и стисна още по-силно гърдите ми, тласкайки се в мен толкова дълбоко и мощно, че свърших веднага. Мястото сигурно беше звукоизолирано, иначе не мога да проумея как цялата болница не дотича при крясъка, който издадох, докато путето ми се свиваше около кура на Естебан.
Мислех си, че правя жертва, но всъщност се наслаждавах на това поне колкото и той. Дори може би повече, защото аз не страдах така за бебето, то не беше мое дете, мисълта за него всъщност ме беше разстройвала, понеже беше на Естебан. А аз исках той да бъде мой и аз да износя неговите деца...
– Ти си моя – простена Естебан, сякаш беше чул мислите ми. – Моя си, Акация, само моя!
– Да, Естебан, твоя съм... – извих се от удоволствие, докато той ме пълнеше със семето си. Може и да беше загубил едно бебе, но аз щях да му дам друго - заклех се в това.
Естебан ме пусна и седна до мен, дишайки тежко. Обърнах се да седна и аз и се озовах лице в лице с Исус и иконата на майка му. Сигурно трябваше да се разтреперя от срам и разкаяния, но само облегнах глава назад, безкрайно доволна и спокойна. Това не само беше най-хубавият секс, който бях правила досега, но и помагах на Естебан, което беше най-важното. Обърнах се към него и го целунах. Той зарови ръка в косата ми и ме целува дълго, дълго, и двамата забравихме всичко друго на света.
Накрая той се дръпна и ме погледна.
– Да се връщаме в хасиендата.
Кимнах, нали бях обещала да правя каквото поиска от мен. Изправих се и се опитах да се приведа в приличен вид. Не исках да обувам пак бикините си, след като са били на пода, а сутиенът ми беше скъсан, така че когато се върнахме при роднините, аз бях без никакво бельо, спермата на Естебан още беше в мен и макар да се бях опитала да я избърша, продължаваше да се стича по бедрата ми.
Другите бяха прекалено нещастни, за да забележат нещо. С Естебан казахме, че се връщаме вкъщи да си починем и да донесем някои неща за мама по-късно, след като щеше да се наложи да поостане. Той все още изглеждаше тъжен и не ми беше трудно и аз да изглеждам така, защото ми беше мъчно за него. Но сега беше по-спокоен, а когато ме погледнеше, виждах в очите му нетърпение да останем насаме.
Съжалявах, че не мога да карам кола, за да не му се налага той да се съсредоточава върху това, като виждах колко му е трудно. Погледът му беше празен, на моменти очите му отново се насълзяваха. О, Естебан! Без да мисля, се наведох да го целуна по бузата.
Той ме погледна, погали ме по косата и внезапно наведе главата ми, слагайки я в скута си.
– Стой така.
– Добре – прошепнах. Легнах на бедрото му и останах там, докато пристигнахме. Едната му ръка почти непрекъснато ме галеше по лицето, а щом наближихме, се спусна към гърдите ми. Усещах как курът му се втвърдява и ме обзе нетърпение да слезем от колата най-сетне.
Първо обаче трябваше да съобщим на всички, които се интересуваха, какво е станало, да понесем съболезнованията им и въздишките, и въпросите. Естебан се извини и отиде в кабинета си, а аз останах още малко, за да отговоря на всички, и го последвах.
Сърцето ми се сви, когато влязох; той седеше в тъмнина, подпрял главата си с ръка, дишането му беше неравно. Застанах зад него и започнах нежно да масажирам врата и раменете му, изпълнена с желание да му помогна.
– Естебан... всичко ще бъде наред, обичам те... позволи ми да облекча болката ти...
Той ме придърпа към себе си. Имаше място само колкото да се облегна на бюрото. Очите му срещнаха моите.
– Акация...
– Да, Естебан. Ще направя каквото поискаш. Също както в болницата. Не ме интересува нищо друго, искам само да ти бъда от полза...
Внезапно в очите му лумна пламък, той се изправи и отмести стола, вдигна ме и ме сложи да седна на бюрото. Издърпа роклята ми нагоре и я съблече, ръцете му стиснаха бедрата ми.
– Спермата ми още е в теб... сега си моя и никой не може да го оспори.
– Да, Естебан... – прошепнах, тялото ми гореше от възбуда. Естебан помете с ръка всичко от бюрото, събаряйки го на пода, и ме сложи да легна гола върху твърдото дърво. Сега можех да видя кура му, докато го вкарваше в мен, и се изумих, че това огромно нещо е успяло да влезе в мен. Този път той не беше толкова внимателен, наниза ме върху ерекцията си за секунда, грубо и нетърпеливо.
Отворих очи и видях снимка на майка ми точно срещу мен... би трябвало да се разкая, ала всъщност ми харесваше, че това, което правехме, е грях, че е лошо и перверзно. Точно от това имаше нужда Естебан и, както се оказваше, точно това исках и аз.
– Акация... съвършена... – изстена той и започна да ме чука силно.
Внезапно някой почука на вратата.
– Господин Естебан, чух шум, всичко наред ли е? – извика една прислужница.
Ахнах безмълвно. Естебан запуши устата ми с длан и извика:
– Да! Не ме безпокойте, искам да остана сам.
Не спираше да се движи в мен. Извивах се и скимтях под дланта му, исках да стена, а не биваше. Мисълта, че могат да ни хванат, ме възбуди още повече.
– Да, господине...
Чухме прислужницата да се отдалечава и Естебан свали ръка от устата ми, но я уви около шията ми и ме погледна в очите.
– Тихо, Акация. Не искаш всички да дойдат и да видят как чукам курвата си, нали?
– Н-не... не... – поклатих глава, неспособна дори да мисля, не исках да пуска шията ми. Той не го направи, стискаше я в ритъм с тласъците си, другата му ръка извиваше и търкаше зърната ми. Беше толкова хубаво! Как бях могла досега да отказвам на него и на себе си това удоволствие?! Била съм такава глупачка. Само заради майка ми, не, не си заслужаваше. Заради това блаженство бих предала и нея, и всеки друг.
– Естебан... Естебан... О, Господи...
Исках да му кажа, че ще свърша, но не можех, твърде хубаво ми беше. Той обаче го разбра и отново запуши устата ми, за да не мога да викам. Едва дишах, стори ми се, че ще припадна от удоволствие.
Естебан продължи да ме чука, сякаш се забавляваше колко ми е трудно да не стена, защото ме накара да свърша още три пъти и всеки път запушваше устата ми.
– Не издържам повече... – изръмжа накрая, дръпна се от мен и свърши върху гърдите ми.
Изправих се със залитане и взех роклята си от пода, спермата на Естебан се стичаше по мен. Чувствах се като долна курва и точно такава бях, всъщност, но не ме интересуваше.
Защото той ми се усмихна и това беше първата му усмивка, откакто майка ми се беше озовала в болницата.
– След вечеря ще дойда в стаята ти.
– Ще те чакам – казах и се наведох да го целуна.

Chapter Text

Нямах намерение майка ми да разбира какво правим. Наистина. Точно сега тя и без това страдаше много, не исках да увеличавам страданието ѝ. Нито Естебан. Макар че тя се държеше много зле с него, сякаш той беше виновен, че е загубила бебето, а затова вина имаше само самата тя, че не бе внимавала.
Е, може би все пак трябваше да се сетим да махнем всички бебешки неща от голямата спалня, но докато Кристина беше в болницата, а ние - вкъщи, с Естебан не бяхме стъпвали там. Прекарвахме цялото си време в кабинета или в моята стая, Естебан спеше там с мен, прегърнал ме силно, сякаш аз бях целият му свят.
Знаех, че е така, и бях безкрайно щастлива, че мога да му дам утеха в този труден за него момент.
Не се бях замисляла много за майка ми, която не ми обръщаше почти никакво внимание, когато ходех да я видя. Разбирах, че ѝ е тежко, но все пак имаше едно живо дете - мен... и ме беше изоставила, за да бъде с Естебан - не можех да не си помисля, че може би има някаква справедливост в това да загуби детето от него след това, което беше направила.
А каква беше справедливостта за мен, уличницата, която спеше с пастрока си, докато майка ѝ оплакваше нероденото си бебе? Не знам, но не се чувствах виновна. Предвид как се беше отнесла с мен навремето, как се държеше и сега, откакто се върнах, не ѝ дължах нищо. Не се чувствах, сякаш извършвам грях, докато помагах на мъжа, когото обичам, да преодолее болката си. Дори и Естебан да ме отхвърлеше след това, аз пак щях да бъда доволна, че съм му била от полза. Толкова много го обичах, че бях готова на всичко за него.
Майка ми беше изпотрошила всичко, купено за бебето, и то още лежеше в спалнята, но на нас това не ни пречеше. След като Кристина реши да окупира моята стая, все някъде трябваше да отидем.
Едва майка ми беше заспала, Естебан дойде и ме хвана за ръка, повличайки ме към спалнята.
– Имам нужда от теб.
Тръгнах послушно след него, токчетата ми тракаха по пода. Тялото ми се изпълни с възбуда - колкото и пъти да се любехме, никога не ми стигаше. Цял живот щях да желая Естебан.
Без да обръща внимание на счупените играчки и вещи, Естебан ме дръпна към себе си и ме целуна силно. Ръцете му грубо замачкаха гърдите ми през роклята - не носех сутиен, напоследък той само ми пречеше, и зърната ми настръхнаха с болезнена нужда.
– Ти си моя. Не ме интересува, че майка ти е тук. Искам само теб – изръмжа Естебан.
Думите му ме изпълниха с доволство. Вдигнах ръце нагоре и той свали роклята ми, събори ме на леглото и застана пред мен. Махнах колана му и разкопчах дънките, трепереща от нетърпение.
– Легни назад и разтвори бедра – заповяда пастрокът ми.
Изпълних заповедта веднага. Сигурно беше още по-извратено, че щяхме да правим секс тук, в леглото, което толкова години беше делил с майка ми, но не ми пукаше изобщо. Исках го и бях готова на всичко за него, навсякъде, всякак.
А и вече го бяхме правили в църква, така че това едва ли беше по-лошо.
Естебан хвърли ризата си на пода и се надвеси над мен. Уви краката ми около себе си, дръпна ме напред и рязко ме изпълни с кура си. Изстенах, очарована от изражението в очите му - той се чувстваше добре, забавляваше се, не мислеше за онова, което така го натъжаваше. Терапията ми действаше.
– Толкова си прекрасна – измърмори той. – Идеална – думата беше изречена със силен тласък, който докара сълзи в очите ми.
– Господи, да! Не спирай!
– Искам да усетиш колко много те желая – Естебан проникна още по-дълбоко в мен и изстена. – Усещаш ли, Акация? Усещаш ли как ме побъркваш?
– Да! Не спирай! Чукай ме!
– Ти... си... съвършена...
Главата ми се замята върху възглавниците, едва дишах от удоволствие. Опитвах се да не стена твърде високо - стаята ми не беше много далече, пък и ние винаги се стараехме да не вдигаме прекалено много шум - но, както винаги, беше твърде хубаво, за да съумея да се сдържам. Виковете просто извираха от мен, неволно стенех при всеки тласък, без да мога да се спра.
– Ще те нараня, ако продължавам така – измърмори Естебан и внезапно ме завъртя, при което се оказах седнала в скута му. – Не искам да счупя моята най-хубава играчка...
Имах сили само да го прегърна силно и да продължа да стена през устните му, когато той ме целуна. Дланите му галеха жадно голия ми гръб, дърпаха косата ми и отместваха главата ми натам, накъдето той желаеше. Тялото ми се движеше, но бях като кукла в ръцете му. И това ми харесваше. Исках да бъда куклата, с която си играе, която му носи радост и го разсейва от мъката.
Той ме притисна силно в себе си. Изкрещях и свърших, хлипайки от удоволствие.
Когато отново дойдох на себе си и отворих очи, първото, което видях, беше Кристина на вратата.
– Естебан! Майка ми!
Бях замръзнала неподвижно, но не и той. Вместо да спре, продължи да ме чука, сякаш нищо не се беше случило. Зарови ръка в косата ми и попита с груб глас:
– Майка ти е на вратата?
Кристина ме гледаше с удивление, сякаш не вярваше какво се случва. Срещнах погледа ѝ и неволно потреперих, възбудена от мисълта, че са ни хванали, а и ми беше невъзможно да остана безчувствена, когато Естебан не преставаше да се тласка в мен.
– Да – прошепнах; прозвуча като стенание.
Той изпъшка и тласъците му станаха още по-бързи, брутално силни, докато преследваше своето удоволствие. Не можех да повярвам, че ще го направи, и все пак той не спря, докато не свърши в мен, ръмжейки като животно, сякаш майка ми не стоеше само на няколко крачки от нас. Беше прекалено много - зарових лице в рамото му и свърших отново заедно с него, отдавайки се на радостта да му доставя удоволствие. И на мисълта, че той беше избрал мен...
– Не мога да повярвам – Кристина се приближи към нас с неодобрение, изписано на лицето, дори отвращение. – Как можете... точно сега...
– Не е точно сега – каза Естебан. – Още преди, когато те напуснах, беше заради нея. Но тогава тя ме убеди да се върна при теб.
– Но го обичам прекалено много... Не че ти дължа обяснение – казах аз и станах от скута му; спремата му потече по бедрата ми. Майка ми се вторачи в нея като хипнотизирана. – В крайна сметка ти не се интересуваше от мен и ме изостави заради него, нали? А и някой трябваше да го утеши. Той също страда, не само ти, егоистка такава.
Кристина ме погледна объркано, сякаш не разбираше на какъв език ѝ говоря.
– Какво?
– Чу ме. Цял живот страдам заради твоите избори. Изгони ме от собствения ми дом, за да бъдеш с моя най-добър приятел, когото ми отне. После отново трябваше да се откажа от него, защото е твой съпруг. Но повече няма да се отказвам от Естебан. Приключих с това. Сега той е мой. Съжалявам, че страдаш, и ми се иска да не беше така. Но единственото, което ме интересува, е какво иска той.
Естебан се изправи, целуна ме по косата и прошепна доволно:
– Идеална – после погледна майка ми. – Искам нея, не теб. Винаги е било така, още докато тя беше дете. Опитах се да променя чувствата си, но беше безсмислено.
Погледнах го шокирана - не знаех това. Той ми се усмихна.
– Обичам те, Акация. Само теб.
Кристина ни гледаше ужасено. Мисля, че беше, защото започваше да разбира какво ѝ говорим.
– Но... вие не можете да направите това! Не може да сте така спокойни и... и щастливи! Трябва да бъдете ужасени, и ужасно виновни, и да ме молите да ви простя, и...
Естебан протегна ръка. Сложих моята в неговата и той ме изведе от стаята. На вратата спря и се обърна към майка ми.
– Можеш да спиш в стаята на Акация, аз заминавам и взимам дъщеря ти с мен. Но докато те нямаше, спахме там, така че едва ли ще ти се иска.
Дори не ме попита дали съм съгласна да дойда с него.
Усмихнах се. Защо и да ме пита? Естебан знаеше, че ще направя всичко, което поиска от мен.

Chapter Text

– Мамо, вие с татко как се запознахте?
Съвсем невинен въпрос, помисли си Акация и се усмихна смутено на малкия Пепе, докато трескаво се опитваше да измисли отговор.
Колко жалко, че отговорът по никакъв начин не би могъл да бъде невинен.
Но Естебан се справи, намеси се и разреши проблема, както винаги.
– Познаваме се от много отдавна – отвърна той и погали сина си по главата. – Акация беше още съвсем млада, когато аз дойдох да работя в ранчото, където тя живееше тогава. Веднага станахме приятели. А после се влюбихме...
Да, може и така да се каже, въздъхна облекчено Акация. За щастие Пепе не взе да проверява историята внимателно.
– А онова ранчо също толкова хубаво ли беше, колкото е нашето?
– Също толкова хубаво – отговори Акация. – Когато бях малка, баща ми ме учеше да яздя, точно както сега татко ти учи теб – тя се усмихна за миг на Естебан и потрепна от любовта, изписана в погледа му.
– И защо не ходим там?
Пореден невинен въпрос. А с толкова сложен отговор.
– Защо ни е да ходим там? – намеси се Естебан весело. – Тук е направо съвършено, като в Рая! Ако сега Адам и Ева слязат от Рая и дойдат тук, ще кажат, че няма никаква разлика!
– Адам и Ева са първите хора, нали? Госпожата ни разказа за това. После ни зададе въпроси и аз успях да отговоря правилно на моя – похвали се гордо Пепе.
– Браво на момчето ми – Акация се наведе от своя кон да прегърне сина си с една ръка. – И какъв беше въпросът?
– Защо са ги изгонили от Рая – обясни Пепе. – Защото Ева е изяла една ябълка, а това не било разрешено. Може би защото не била узряла, а ти винаги си ми казвала да не ям зелени ябълки, нали, мамо?
– Точно така – разсмя се Акация. – В случая с Ева обаче не е съвсем същото. Не знам какво ви е обяснила госпожата, но общата версия е, че Господ не искал Ева и Адам да бъдат умни като него и затова им забранил да ядат от дървото с ябълките. Тогава обаче дяволът се превърнал на змия и убедил Ева, че трябва да опита от ябълките.
– Какво е "версия"?
– Предположение.
– Ахааа. Май същото каза и госпожата, но аз не разбирам. Защо дяволът е трябвало да кара Ева да яде ябълки? Каква му е била ползата от това?
Естебан и Акация се спогледаха.
– Вероятно просто е искал да ядоса Бог – каза Акация.
– Но защо? – не разбираше Пепе.
– Някои хора намират за забавно да вършат магарии – изсумтя Акация. – Например Ескобар от твоя клас, който сметна, че е много весело да спъне учителката ти и затова го изключиха. Някои хора просто обичат да вършат злини. Дяволът обича само това.
– Аха. Но Господ не е само добър, нали? Щом е направил така, че едните животни да убиват други... или и това го е направил дяволът?
Акация погледна Естебан за помощ. Напоследък той се беше умълчал. Тя се досещаше защо. Всички тези приказки за Ева, Адам и забранения плод сигурно му напомняха за същото, за което бяха напомнили и на нея. Тяхната история...
Но те откъснаха забранения плод. И не бяха изгонени от Рая. Напротив, дойдоха тук и създадоха свой Рай на земята, късче свят, където никой да не ги съди.
Естебан улови погледа ѝ и се постара да смени темата.
– Пепе, ние невинаги разбираме всичко, което Господ е имал предвид, но след като нещата са създадени по определен начин, сигурно просто така трябва да бъде. Всъщност ти наистина разсъждаваш много добре... какво ще кажеш за награда да отидем на кино довечера и да гледаме някой филм?
– Да! Да! Супер! – Пепе така се зарадва, че подскочи на понито, което яздеше. Естебан и Акация едновременно се протегнаха и го хванаха, преди да е паднал.
– Малко повече внимание, скъпи! Не искам да се изтърсиш на земята!
– Добре, мамо!
Акация продължаваше да мисли за разговора, докато се прибираха към къщи и се приготвяха за киното. Според програмата за тази седмица даваха няколко хубави филма, два от които бяха анимационни. Пепе беше във възторг и, за щастие, напълно бе забравил темата за Бог, греховете и лошите неща.
– Стига – Естебан застана зад нея и я прегърна през кръста. – Ние не сме извършили нищо лошо.
– Може би не – прошепна Акация. – Но ако не се бяхме влюбили, мама може би...
– Шшт – той бързо я завъртя към себе си и я погали по лицето, опитвайки се да я успокои. – Говорихме за това сто пъти. Кристина не знаеше за нас и това не може да е допринесло за състоянието ѝ. Просто беше твърде възрастна... рискът беше голям и докторите я бяха предупредили.
– Зная – въздъхна Акация. – Иска ми се всичко да беше станало различно... и в същото време сега съм щастлива. Сигурно не би трябвало, но съм...
– Разбира се, че трябва – прекъсна я решително той. – Ние се обичаме, Акация. Щяхме да бъдем заедно, дори и Кристина да не беше починала. Не вършим нищо лошо. Не сме сторили никакъв грях, като се влюбихме. Та ние се целунахме само веднъж, докато тя беше жива, и това беше всичко. Ако е заради ранчото на баща ти, аз...
– Няма нищо общо – усмихна се тя нежно. – Знам, че се налагаше да го напуснем, и в началото наистина ми беше тъжно, но аз обичам нашия дом. Щастлива съм тук с теб и Пепе.
– Сигурна ли си?
– Да, Естебан. Обичам те.
– И аз теб. Повече от всичко.
– Хайде, тръгваме ли? Ама какво правите? – Пепе нахлу в стаята и ги зяпна как се целуват. – Защо непрекъснато трябва да се мляскате така?
– Когато си хванеш приятелка, и ти ще разбереш – Акация го дръпна към себе си и го загъделичка, докато Пепе не се запревива от смях и не избяга от стаята.
Естебан я хвана за ръка и двамата се впуснаха да догонят детето. На седем и половина той тичаше много бързо, но Акация беше на мнение, че нищо не може да се мери със скоростта на тригодишния Пепе. Така беше търчала след него, че краката я боляха месеци наред. Тогава нямаше да се учуди, ако беше видяла от панталоните му да хвърчи дим като от двигател.
Тя обичаше това момче. Дори и да не го беше родила. То беше неин син. И точка.
За негово добро Пепе никога нямаше да узнае, че е също така и неин полу-брат.

Chapter Text

Беше божествена.
Само това се въртеше в главата на Естебан Домингес, докато гледаше нежното, красиво момиче, което обслужваше новия фургон за бургери, докаран наскоро в парка.
Тя приемаше поръчките и тя приготвяше сандвичите и дюнерите. Въпреки че тази работа несъмнено беше тежка и изтощителна, момичето винаги изглеждаше ведро, усмихнато и спретнато. Нещо повече - приличаше на модел от корица на модно списание.
Естебан всеки ден минаваше през парка на път към работа, а после - и на връщане. От фургона винаги се носеха прекрасни, апетитни миризми, но девойката беше така красива и великолепна, че първите два дни той дори не се опита да си купи нещо.
На третия ден беше така гладен, а ароматът на бургери - така примамлив, почти колкото самата девойка, че най-после се осмели да си поръча един.
Много му се искаше да я заговори, но не му хрумваше нищо. Това беше толкова банално и глупаво! Да си падне по момиче, което продава храна в камион! Ако се бяха запознали другаде, например на някоя официална вечеря, щяха да ги запознаят и всичко щеше да се нареди...
Сега се чувстваше неловко, понеже никога не беше опитвал да сваля момиче при подобни условия. Можеше само да ѝ се радва отдалече. Беше му приятно да знае, че ще я види всеки ден по два пъти, когато минава покрай фургона, и всеки път се опитваше да измисли как да ѝ направи впечатление, но нищо не измисляше.
Около седмица по-късно сърцето му се качи в гърлото, когато тя го поздрави като стар приятел. Не знаеха имената си, почти не бяха разговаряли, и въпреки това тя му се усмихна приветливо, сякаш се радваше да го види:
– Здравей! Какво да бъде днес?
Явно се беше превърнал в редовен клиент.
Искаше му се да отговори с нещо специално на милия ѝ поздрав, но нищо не му хрумна. Беше много нервен край нея. Би дал всичко да знае дали наистина го харесва. Как би могъл да я покани да излязат, след като не бяха разменяли повече от няколко думи?
Погледна предпазливо към нея. Тя също го гледаше, а очите ѝ се смееха. Когато погледите им се срещнаха, тя поруменя и се извърна към скарата.
Възможно ли беше да го харесва по същия начин, по който той харесваше нея? Може би все пак...?
Забеляза нещо ново - тя имаше табелка с име, закачена малко над гърдите. Пишеше "Акация". Прекрасно име за прекрасно момиче...
Когато пое дюнера от нея, леко докосна пръстите ѝ.
– Благодаря, Акация.
– Моля... – тя го погледна очаквателно.
– Естебан – той се усмихна, малко горд от себе си. Е, поне запознанството вече беше осъществено.
Сега оставаше само да събере кураж, за да я покани на среща...
Но не го направи, внезапно осъзнавайки, че това момиче е доста по-младо от него. Сигурно ги деляха поне 10-15 години, ако не и повече. Вярно, че познаваше двойки с доста по-голяма разлика във възрастта (30, дори 40 години), но все пак... Не му се струваше честно да занимава младата девойка със себе си.
И все пак му беше трудно да се придържа към тази благородна мисъл, след като я виждаше всеки ден и особено като продължаваше да се храни при нея. Вече разменяха общи приказки като „Как си?“, „Какво ново?“, „Всичко наред ли е?“ и така нататък. Отначало отговорите бяха къси, но постепенно двамата започнаха да си споделят много неща. Естебан ѝ разказваше за хората в офиса, които го ядосваха, а тя на него - за странни клиенти и проблеми с доставките на храната. Той ѝ спомена досадните си братовчеди и изслуша раздразнението на Акация от майка ѝ, която непрекъснато се омъжваше и развеждаше, сякаш се опитваше да спечели олимпийска дисциплина за най-много бивши съпрузи. Утешаваха се един друг, смееха се заедно. Естебан съзнаваше, че няма да издържи. Вече беше влюбен в Акация, а тя - е, беше очевидно, че много го харесва. Никога не я беше виждал да разговаря толкова дълго с друг клиент...
Но несъмнено имаше и други мъже, които биваха запленени от нея. Естебан знаеше, че ако той не я покани, някой друг ще го направи. Беше подразбрал от историите ѝ, че тя си няма гадже. Засега...
В крайна сметка един петък най-после се реши да рискува. Още сутринта щеше да я попита дали има планове за вечерта...
Но го очакваше жестоко разочарование.
Фургонът ѝ беше затворен и нямаше признаци, че е идвала, нито пък бележка кога отново ще бъде на работа. А обикновено тя започваше още в шест, всяка сутрин освен събота и неделя.
Естебан отначало предположи, че просто нещо я е забавило, но когато Акация не се появи и вечерта, започна да се тревожи. Ами ако беше заминала? Но не беше взела фургона. Би трябвало да се върне...
Освен ако не ѝ се беше случило нещо.
Естебан се опита да се успокои, че може би просто е решила да си вземе почивен ден, но онзи нелогичен страх, че може завинаги да я е изпуснал, не го оставяше на мира. Защо не я покани по-рано? Имаше толкова много време! Виждаше я по два пъти всеки ден вече повече от месец и нищо не беше направил! Ами ако тя не се появеше повече?
Опитваше се да измисли начини да я издири, най-малкото за да се увери, че е добре, но не беше обнадеждаващо. Знаеше само първото ѝ име и че е родом от Мексико - нищо друго. Нямаше идея къде да отиде и да попита за нея. Дори в полицията не можеше да иде, след като не знаеше данните ѝ.
Може би никога повече нямаше да я види.
В събота и неделя фургонът си остана затворен. Тя не работеше никога в неделя, обаче сега това му изглеждаше като твърде лош знак. Когато Акация не се появи и в понеделник сутринта, Естебан съвсем се отчая. Вечерта беше толкова разстроен, че нямаше дори да погледне към празния фургон, ако познатата примамлива миризма не беше изпълнила въздуха, карайки го рязко да вдигне глава.
Акация седеше до прозореца и се усмихваше, очите ѝ го бяха забелязали и го проследиха как идва все по-близо, все още неспособен да повярва, че тя отново е там.
– Здравей, Естебан.
– Здравей. Излез на вечеря с мен – каза той бързо.
Акация се засмя и кимна.

Chapter Text

Естебан се обърна при звука на токчета, тракащи по плочките, но вместо Кристина, видя Акация.
И каква гледка само! Роклята ѝ, която разкриваше почти всичко, роклята, под която нямаше сутиен, роклята с гол гръб... Естебан преглътна мъчително. Цял ден едва бе сдържал ръцете си далеч от Акация, особено когато танцуваха, а сега, когато къдриците ѝ свободно подскачаха по гърдите, изкушението беше още по-неустоимо.
Защо се облича като уличница, помисли си той отчаяно. Акация беше невинно момиче, сигурно не осъзнаваше какво прави, не го вършеше нарочно... но, по дяволите, някой трябваше да ѝ каже, че не може да се разхожда така полу-гола, ако иска да е добро момиче!
Обаче със сигурност нямаше да е той. Ако само го споменеше, кой знае какво щеше да стане...
– Естебан! – Акация му се усмихна широко. Беше божествена, приличаше на гръцка богиня. Богиня, недостъпна за смъртен като него... – Къде е майка ми?
– Взима си куфарите и се приготвя – обясни Естебан, като се стараеше да гледа навсякъде другаде, само не и към полу-откритите ѝ гърди.
– О, това е жалко. Искам да кажа, как може да те остави съвсем сам за толкова дълго... – Акация се приближи и оправи сакото му, въпреки че то си беше идеално. Погледна го и се усмихна хитро. – Но пък толкова по-добре, защото сега мога да ти дам моя сватбен подарък.
– Какъв сватбен подарък?
– Специален – отвърна тя шепнешком. – Много специален.
Повдигна се към него и го целуна. Още докато той се бореше с изкушението на сладките ѝ розови устни, Акация хвана ръцете му и ги сложи върху гърдите си. Естебан изпъшка, мигновено възбуден и в същото време напълно изумен.
– А-Акация... – промълви объркано, откъсвайки се с усилие от устата ѝ. – Какво... какво правиш?!
– Давам ти сватбения си подарък – отвърна Акация, сякаш беше очевидно.
– Но... но... Акация, това не е редно...
– Защото си женен за мама? Но аз не те карам да се развеждаш. Това е само малко общуване между пастрок и заварена дъщеря, сближаваме се, точно както мама искаше...
– Н-не мисля, че това е точно както тя...
– Напротив. Тя искаше да се сближим – усмивката на Акация беше ангелска както обикновено, но в очите ѝ имаше нещо тъмно, което Естебан никога преди не беше забелязвал. – Не е уточнявала как. Мислиш твърде много, Естебан. Просто приеми подаръка ми... и се забавлявай.
Естебан се опитваше да устои, наистина, дори може би щеше да успее (не... нямаше, но му харесваше да си мисли, че щеше), ако Акация не беше свалила презрамките на роклята си - и големите ѝ сочни гърди, които от седмици той гледаше и мечтаеше да докосне, бяха открити пред него.
Естебан изпъшка и ги сграбчи в ръце...
Може би петнадесет минути по-късно двамата още дишаха тежко след току-що отминалия си оргазъм, когато чуха звука от тежко тяло, падащо наблизо. Естебан се извърна и с ужас видя Кристина на земята точно пред леко отворената врата. Куфарите ѝ бяха до нея, лицето ѝ бе застинало в глупаво изражение.
– Опа! – промълви Акация, съвсем не толкова разтревожена, колкото би трябвало. – Не мислех, че ще слезе толкова бързо... Явно ни е чула и после ни е видяла. Е... никой не я е карал да отваря вратата.
Естебан изтича при Кристина, в движение вдигайки панталона си. Тялото му още потръпваше от преживяното удоволствие. Сложи ръка на шията на жена си и провери за пулс.
Такъв нямаше.
Започна да ѝ прави сърдечен масаж, макар че не беше много сигурен дали наистина може да го прави както трябва. Но Кристина не дишаше. Сърцето ѝ изобщо не биеше. Естебан се опитваше...
Една блестяща бежова обувка с остро токче премести ръцете му настрани.
– Естебан, Естебан... остави я. И двамата знаем, че вече не я обичаш, а така или иначе линейката никога няма да стигне дотук навреме – тя въздъхна престорено и разпери ръце. – Така е, като живееш в ранчо. Същото стана и с баща ми, помниш ли?
Ръцете на Естебан замръзнаха. Той я погледна несигурно, почти със страх. Да не би тя да знаеше... възможно ли беше да знае...
Акация му се усмихна. Беше удивително как усмивката ѝ продължаваше да бъде все така мила и сладка, съвършено невинна, като на светица.
– Остави я. Много е тъжно, че мама умря от щастие на сватбения си ден... но така е с някои хора, щастието им идва твърде много. Да получиш инфаркт при такива обстоятелства не е неочаквано.
Той я гледаше удивено. Акация оправи роклята си и избърса струйката сперма, потекла по бедрата ѝ, преди да прескочи неподвижното тяло на майка си.
– Колко тъжно наистина... но сега поне тя няма да ни пречи – тя се наведе през майка си и целуна Естебан по устните - въпреки изумлението и шока той автоматично ѝ отговори, като обсебен... какъвто и беше. Жаждата му за нея не бе намаляла ни най-малко. – Когато приключим с цялата врява, ела в моята спалня. Отдавна си представям как ме чукаш там, на леглото, както и на всяка друга повърхност в къщата – намигна му, после направи няколко крачки и се развика с треперещ глас: – Помощ! На мама ѝ прилоша! Помощ, господи, някой да повика линейка!
Хлиповете в гласа ѝ звучаха съвсем истински... съвсем убедителни... Естебан я гледаше и не можеше да разбере дали не сънува.
Въобразяваше ли си? Но не, това бе съвсем реално. Този път не беше просто игра на въображението му, безвредна фантазия. Кристина лежеше мъртва на пода, а дъщеря ѝ...
Акация сякаш усети погледа му, извърна се към него и му намигна отново, усмихната, после лицето ѝ се разкриви нещастно и, обръщайки се напред, тя продължи да вика сърцераздирателно към приближаващите слуги.

Chapter Text

– Ела тук.
Акация не искаше, но нямаше избор. Беше на 17, все още живееше с майка си и втория си баща и беше длъжна да ги слуша, а сега определено беше направила нещо, което нямаше как да не ги ядоса.
За щастие майка ѝ не беше разбрала - все още. Естебан беше този, който намери порно клипчето на телефона ѝ и щеше да я накаже.
– Ако си понесеш наказанието като добро момиче, няма да казвам на майка ти.
Това я убеди. Тя плахо се приближи към него, а Естебан ѝ се изсмя:
– Направила си всички тези неща с някакъв мъж пред куп хора, а сега те е страх?
– Не беше пред куп хора – промърмори Акация. – Бяха само двама.
Наистина беше странно да прави секс пред хора, напрягащо, изнервящо, но се налагаше. Онези пари ѝ трябваха. Трябваха ѝ спешно.
Иначе нямаше да може да отиде с приятелките си на онова пътуване в Италия миналата седмица. Майка ѝ и Естебан никога не биха ѝ дали пари за такова нещо. Беше ги излъгала, че е на училищна екскурзия.
Естебан я хвана за ръцете и в следващия миг тя се озова просната в скута му, той дръпна полата ѝ нагоре и още преди тя да е извикала в протест, вече удряше дупето ѝ.
– Не, чакай!...
– Няма "чакай". Понеси си наказанието, госпожичке – той я удари пак, сега по-силно.
– Естебан! – Акация стисна очи. Чувстваше се унижена, беше ужасно!
Пастрокът ѝ не се трогваше от молбите и недоволството ѝ. Удряше я пак и пак, и двете бузи на дупето ѝ вече горяха в червено, но той не спираше, и макар да не болеше толкова, Акация си мислеше, че това преживяване е далеч по-неприятно от правенето на секс пред хора. Беше толкова унизително!
Тя не осъзна, че пъшка при всеки удар, нито че трепери и притиска бедра едно към друго, докато Естебан внезапно не пъхна ръка между краката ѝ, пръстите му я потъркаха през влажните ѝ бикини.
– Акация, Акация... това е наказание, а ти се възбуждаш...
– Не! – прошепна Акация, още по-унизена и засрамена. – Не е вярн... Ах! – но не можа да спре стенанието си, когато той натисна силно.
– Не е ли? Нима? Тогава защо трепериш като курва, която още малко и ще свърши?
Тя ахна. Пастрокът ѝ никога не ѝ беше говорил така. И колкото и обидно да звучаха думите, путето ѝ се овлажни още повече. Естебан се подсмихна, смъкна бикините ѝ на пода и продължи да я пляска, като на всеки няколко шамара отново я галеше по путето. Акация вече не можеше дори да се срамува, че стене, беше прекалено много - болката, срама, удоволствието...
– О, господи, да!
– Искаш да свършиш, нали?
– Да... да, Естебан, моля те...
– Добре... но ще го направиш, докато те чукам, непослушно малко момиченце мое.
– Какво? Не!... – Акация реагира забавено, но все пак се опита да се дръпне, когато той я сложи да седне в скута му и смъкна горната част роклята ѝ надолу.
Естебан я стисна над лактите.
– Искаш да кажа на майка ти ли?
Акация прехапа устна. Ако Кристина разбереше, щеше да я накаже. И то много по-лошо. Без телефон, без интернет, без излизания - за един бог знае колко време.
Тя поклати глава и Естебан сложи ръцете ѝ върху колана си, за да го махне, докато неговите си играеха с гърдите ѝ.
– Толкова си хубава, Акация... – изстена той, докато ги стискаше и галеше. – Нямаш представа откога исках да направя това... Всеки ден ми навираш прелестите си в лицето... Наистина ли очакваше, че никога няма да те чукам?
Думите му увеличиха срамната ѝ възбуда. Изобщо не беше забелязала, а Естебан е искал да я чука от дълго време... Беше ужасно, но ѝ хареса представата, че той може би си е мислил за нея, когато е бил с майка ѝ.
Тя извади кура му от панталоните и изохка заради размера. Беше по-голям от всеки кур, който бе виждала преди. Ръцете ѝ го докосваха с възхищение, и тя съвсем беше забравила, че се предполага това да не ѝ харесва. Когато Естебан я премести и насочи кура си в нея, тя изстена от удоволствие, поемайки го с желание.
– Точно така, миличка... Бъди добро момиче и няма нищо да кажа на майка ти – измърмори дрезгаво пастрокът ѝ.
Акация се сети за майка си и се почувства виновна, но ѝ беше невъзможно да се концентрира върху тази мисъл, докато Естебан я чукаше и тялото ѝ без нейно разрешение се движеше върху неговото, обхванато от дива възбуда.
– Ммм, точно така, Акация... Започвам да разбирам защо си се снимала в порно, миличка, ти си родена за това... Но повече никакви такива, ясно ли ти е? – внезапно той я стисна силно, болезнено, и Акация изохка уплашено. – Никой друг няма да чука това путе, освен мен. Ти ми принадлежиш. Тялото ти ми принадлежи, на мен, само на мен! Ако искаш да запазя тайната ти, ще трябва да ми се подчиняваш, разбираш ли?
Тя кимна бързо.
– Да, ще ти се подчинявам, ще правя каквото искаш!
Естебан се усмихна сурово.
– Добро момиче... Това исках да чуя.
Изправи се, без да я пуска, и я метна по гръб на леглото. Сега я чукаше толкова силно, че Акация виеше от болка и удоволствие, едната му ръка почти непрекъснато беше върху устата ѝ, за да заглуши звуците, така че и въздухът не ѝ стигаше. Въпреки това тя свърши два пъти, преди Естебан да се изпразни в нея. Акация искаше да се дръпне, когато осъзна какво става, но пастрокът ѝ не ѝ позволи.
– Не, Акация, не... Ще поемеш спермата ми, и не само сега, ще получаваш още всеки ден... Това е цената, която трябва да платиш, за да не те издам и да не си изпатиш много по-лошо – дишайки тежко, той се дръпна от нея, след като и последните капки бяха потънали дълбоко в тялото ѝ. – Ако си мислиш да отидеш в полицията, не забравяй, че аз имам твоето порно филмче... дори само да им го покажа, ще ми повярват, когато им обясня как си ме прелъстила, а освен ако не дадеш на всички в участъка да те изчукат, те ще трябва да те арестуват, защото си непълнолетна... – Естебан се усмихна на изражението ѝ. Наведе се да я целуне и ухапа долната ѝ устна. – Така че не върши повече глупости и си набий в хубавата главица, че вече ми принадлежиш и трябва да ме слушаш.
– Да... ще те слушам... – прошепна Акация. Беше много изплашена, но освен това, за свой срам, се почувства и възбудена отново.

Chapter Text

Акация чакаше.
Беше облечена като ангел и бе изтърпяла толкова много подигравателни коментари от приятелите си, та дори и от майка си и Естебан, че вече започваше да съжалява, но нямаше да си тръгне от партито, преди да види Улисес.
Дори не знаеше като какъв ще се маскира. Някакво куче му "съсипало" костюма и трябвало да си намери друг, затова не беше дошъл да я вземе. Тя придърпваше бялата си рокличка по-надолу и се питаше колко време още ще му трябва, непрекъснато поглеждайки към часовника.
След поредния похотлив поглед предпочете да излезе в антрето. Там вече нямаше никой, всички гости бяха пристигнали, освен Улисес. Помисли си, че Естебан е бил прав, когато я предупреди за костюма - още щом тя го донесе вкъщи и гордо им го показа. Трябваше да слуша пастрока си повече...
– Здравей, красавице – прошепна глас зад нея и внезапно две ръце я обгърнаха.
– Улисес, най-после! – възкликна Акация облекчено.
Стори ѝ се, че той е по-висок от нея, а това беше странно - да не би да беше с обувки на токове? Може би заради костюма... тя опита да се обърне, за да види, но той я задържа така. Целуна я по врата и Акация усети, че на лицето му имаше маска. От костюма виждаше някакъв черен плат, дълъг до коленете, нещо като мантия. Забеляза и обувките му. Големи кафяви ботуши...
– Като какъв си маскиран? Кажи ми!
Усети усмивката му, когато той притисна отново устни към шията ѝ.
– Аз съм дяволът...
Шепотът му я накара да настръхне. Акация искаше да отвърне нещо хитро, сякаш не е усетила специалния намек, когато ръцете му повдигнаха късата ѝ бяла рокличка и погалиха дупето ѝ.
Какво правеше той?
– Улисес... стига, някой ще види... – промълви Акация, без сама да разбира защо дишането ѝ се е учестило. Направи плах опит да отмести ръцете му, но той не ги махна. Продължи да масажира бузите на дупето ѝ, стискайки ги все по-силно. – Улисес, не бива... наистина...
Той не ѝ обърна внимание. Притисна я към стената и отмести настрани миниатюрните ѝ бикини. Акация изскимтя, когато усети пръста му в себе си.
Той сложи ръка на устата ѝ.
– Шшшт...
– Да... да, тихо, разбрах – отвърна тя със заговорнически шепот, щом той махна ръката си. Прехапа устна, за да не стене, ужасно възбудена. Не помнеше преди да се е възбуждала така с Улисес, нито заради някой друг от мъжете, опитвали се да я направят своя любовница. Сигурно беше заради риска, че някой може да ги хване...
Чу тих звук - смъкване на цип - и клепачите ѝ изпърхаха, докато любовникът ѝ проникваше бавно в нея. Ръцете му сграбчиха гърдите ѝ, избутвайки миниатюрното деколте на костюмчето ѝ, под което тя нямаше сутиен.
– О, да, да! – изохка Акация.
Той се тласна силно в нея и тя внезапно замря. Следващия тласък я накара да изпъшка против волята ѝ, но очите ѝ се замъглиха от сълзи.
Това не беше Улисес.
Който и да беше този мъж зад нея, той определено беше много по-надарен от годеника ѝ. По-висок. По-огромен. И по-безразсъден.
– Господи! – изплъзна се от нея. Поредният стон, който не би трябвало да издава. Някакъв непознат мъж я изнасилваше в коридора, мамеше я! Защо не беше ужасена? Защо не крещеше за помощ?
Щяха да я чуят. Приятелите ѝ, семейството ѝ бяха само през една врата. Ако извикаше, всички щяха да ѝ се притекат на помощ. Трябваше само да отвори уста и да ги повика... Майка ѝ, Естебан...
Тя не извика.
Вместо това продължи да стои покорно притисната до стената, отдаваща се доброволно, стенеща като уличница.
Един паднал ангел...
Непознатият мъж се изпразни в нея, пъшкайки от удоволствие.
Оргазмът ѝ я заля като лавина, сякаш в отговор на неговия екстаз. Акация притисна юмрук към устата си, за да заглуши звуците, които не можеше да спре да издава.
Ръцете, които я държаха, изчезнаха. Докато намери сили да се обърне, мъжът беше изчезнал в градината. Акация се огледа като птичка, блъснала се в стъкло. Разсеяно оправи белия си костюм. Ореолът ѝ се беше смъкнал.
Тя го остави да падне на земята.
Върна се на партито, отговаряйки на онези, които я питаха, че е чакала Улисес, но той явно не е могъл да намери костюм и няма да дойде.
– Добре ли си, дъще? – попита загрижено майка ѝ.
– Да, мамо, да – Акация се усмихна с усилие. – Мисля да си вървя.
– Добре, скъпа. Искаш ли да те закараме?
– Не. Вие останете, забавлявайте се.
– Без теб няма да е толкова забавно – каза пастрокът ѝ.
Тя му вярваше.
– Беше прав за костюма, Естебан.
Очите му блестяха, впити в гърдите ѝ.
– Все пак ти стои добре.
Акация го огледа - черният благороднически костюм, червената мантия с две лица, ботушите. Големите кафяви ботуши...
– И твоят също. Приличаш повече на дявола... отколкото на благородник.
– Иди да си починеш, Акация. Сигурно имаш нужда – каза меко Естебан.
Акация кимна.
Трябваше да слуша пастрока си повече.
Харесваше ѝ да бъде послушна.

Chapter Text

Акация погледна отново великолепните цветя, донесени преди малко. Майка ѝ я питаше от кого са... Трябваше бързо да измисли нещо... Да излъже...
Но внезапно ѝ омръзна да лъже. Беше прекалено много, и беше непоносимо. Мислеше си да каже, че ги е поръчала тя за майка си... И внезапно гърдите ѝ се изпълниха с гняв. Не. Това си бяха нейните цветя. Бяха за нея, и много добре знаеше от кого са. И си ги искаше.
Нямаше кой друг да ги праща, освен Естебан. Беше му казала безброй пъти, че любовта им няма бъдеще, но той не се предаваше... Обичаше я прекалено много.
А тя? Нима не го обичаше повече от достатъчно?
– Още не знам. Донесоха ги за мен.
– Нима? – попита Кристина. – Нов обожател ли имаш?
Акация сви рамене и погледна картичката. За щастие, там не пишеше име.
Рискувай.
– С какво да рискуваш? Хайде, трябва да знаеш какво имат предвид, нали? И кой ги изпраща?
– Мамо, наистина...
– Не може да получиш такова кодирано послание и да не разбираш нищо! Иначе какъв е смисълът изобщо някой да ти го праща?
Майка ѝ не спираше да настоява.
Акация вдигна поглед от картичката.
Рискувай.
– Добре – призна тя. – Знам от кого са цветята.
– Е? – каза Кристина очаквателно.
– Знам, но това не означава, че и ти трябва да знаеш.
Кристина се намръщи и запримигва, сякаш не разбираше нито дума.
– Миличка...
Акация я прекъсна, дори не я остави да довърши.
– Имам личен живот, мамо. Не съм длъжна да ти казвам всичко. Не е нужно да знаеш всичко. И освен това аз не искам ти да знаеш всичко, което става с мен.
Майка ѝ я гледаше недоумяващо.
– Направила ли съм нещо? Какво има, дъще?
Да, направила си! Ожени се за единствения мъж, когото съм обичала истински, и заради това аз не мога да бъда с него! Или поне не бива, не си го позволявам...
Рискувай.
Акация си пое дълбоко въздух.
– Трябва да поговорим, мамо.
– Добре. Слушам те...
– По-добре седни. Ще бъде дълго... И няма да бъде приятно за нито една от нас. Но трябва... трябва да знаеш.
Щеше да я нарани, а не го искаше. Но другия вариант беше да я лъже безкрай, и да страда тя. Освен това майка ѝ вече беше изгонила Естебан. Бракът им беше провален много отдавна.
И то заради нея, Акация.
Нямаше никакъв смисъл да крият този факт вечно. Той беше така неоспорим, както червеният цвят на розите, поръчани от Естебан.
Не знаеше какво ще стане сега, но беше сигурна, че е длъжна да постъпи така, както сърцето ѝ смята за правилно.
– Едно време ти не беше честна с мен... Дълго време не ми каза за теб и Естебан... – Акация я погледна в очите. – Няма да бъда като теб. Не искам да направя същата грешка.
Час по-късно Акация излезе от къщата с куфарите си в ръка. В очите ѝ имаше сълзи, лицето ѝ беше още зачервено от шамара, който ѝ беше ударила Кристина. В ушите ѝ още звучаха крясъците, обвиненията, а после - извиненията, и новите обвинения. Можеше да се каже, че майка ѝ беше изпаднала в истинска нервна криза. Опитваше се да приеме станалото, но беше очевидно, че нямаше да може.
Е, Акация можеше да приеме това.
Беше дошла тук, бе се върнала у дома, с надеждата да се сдобри с майка си след прекараните години в раздяла. Сега разбираше, че е било безсмислено. Двете никога не са били близки, а после се бяха отдалечили прекалено много. Дори и да се обичаха, това не беше достатъчно, за да живеят заедно и всичко да бъде наред.
Особено след нещо такова.
Беше по-добре да си тръгне.
Този път едва ли щеше да се върне, освен един ден, след много време, за да влезе във владение на наследството си.
Нямаше значение.
Докато имаше Естебан, можеше да бъде съвършено щастлива навсякъде.

Chapter Text

– Естебан! – възкликна Акация.
Беше първата сутрин в новото им легло - първата сутрин, в която се събуждаха заедно, в общо легло - и, естествено, можеше да се разчита на Естебан да я направи съвършена.
Акация се събуди до него... обкръжена от сърчица и цветя, а наблизо поднос с прелестно изглеждаща храна я чакаше да закуси.
– Добро утро, любов моя – каза нежно Естебан. Гледаше я така, сякаш тя беше най-красивата картина, най-очарователната гледка, най-скъпото съкровище. Акация му се усмихна в отговор и се запита дали някога ще свикне с това обожание, с неговата безгранична, безкрайна любов.
Вероятно не...
– Добро утро! Кога направи всичко това?
– Поръчах го снощи, докато ти приготвяше вечерята – обясни той, напомняйки ѝ, че и миналата нощ беше не по-малко специална. Първата им вечеря в новия дом, първата им нощ заедно, първата нощ, която прекарваха като влюбена двойка. Сърцето ѝ преливаше от щастие, толкова много щастие, че Акация не знаеше как изобщо е възможно човек да бъде толкова щастлив.
– Обичам те – промълви тя и целуна нежно Естебан.
Мигновено ръцете му я обгърнаха, придърпвайки я към него, но после той спря и се засмя тихо.
– Закуската ти ще изстине, любов моя.
– Да... наистина съм гладна – призна Акация засмяно. Предвид всичко, което бяха правили след вечеря, не беше чудно, че е гладна като вълк.
А може би имаше и друга причина... Тя се засмя на себе си, докато се хранеше. Дори да беше забременяла миналата нощ, едва ли вече би могла да усеща глад като за двама. Не, имаше още време дотогава...
Но някак си тя беше сигурна, че вече е бременна с бебето на Естебан. Бебе, нейно и негово! Каква прекрасна мисъл! Не можеше да си представи нещо по-хубаво от това тяхната любов да създаде живот - едно малко същество, събрало най-доброто и от двамата, красиво като нея и умно като Естебан! Тяхното дете щеше да бъде идеално. Акация просто го знаеше.
– Има още една изненада – Естебан се усмихваше, докато я гледаше. Несъмнено беше убеден, че ще ѝ хареса.
– Каква? Каква, кажи ми!
– Отпред е. Ела да я видиш.
Акация бързо скочи от леглото и изтича след Естебан. Той отвори вратата на къщата...
Акация ахна. Отвън беше паркирана лъскава червена кола, която не беше виждала никога преди.
– Твоя е. Харесва ли ти?
– Естебан! – Акация не знаеше какво да каже. Хвърли се на врата му и го прегърна, после хукна към колата и седна зад кормилото. Отвътре колата беше също толкова хубава, колкото и отвън.
Естебан седна на пасажерското място.
– Значи ти харесва?
– Разбира се! Би ли могла да не ми харесва? Благодаря ти, благодаря ти! – Акация натискаше всички копчета, които видеше, нетърпелива да опознае новата си кола.
Внезапно предните седалки започнаха да падат назад. Естебан сграбчи Акация и я придърпа към себе си. Тя се смееше весело, безгрижна и лека, както от много време не се беше чувствала.
– Естебан!
– Първата ни сутрин в първата ти кола – прошепна той, докато отместваше червената ѝ нощница от пътя на ръцете си. – Напоследък всичко ни е за пръв път... Не бива да го пропускаме.
– Всичко е толкова прекрасно, че сякаш сънувам...
– Не, не сънуваш, Акация. Нито пък аз. Изживяваме любовта си. Най-после щастието ни е реалност... Точно както ти обещах.
– Не, Естебан, не е точно както ми обеща – възрази Акация. Усмихна се хитро и го побутна назад, лягайки върху него. – По-хубаво е...

Chapter Text

Фенфикове за Акация и Естебан, пръснати из други колекции:

https://ao3-rd-18.onrender.com/works/43979061/chapters/111407242
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/43979061/chapters/111617920
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/49812553/chapters/126391717
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/51817483/chapters/131034823
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/51817483/chapters/135578719
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/51817483/chapters/134074009
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/58900918/chapters/152994145
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/54426646/chapters/139343797
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/54426646/chapters/139408837
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/54426646/chapters/155432140
https://ao3-rd-18.onrender.com/works/56482468/chapters/158979706

Смятах да кача още от старите си разкази за тях, но така и не намерих време за това.